Пројекат Растко : Бугарска : Уметност

Лилия Кирова

Югоизточноевропейските естетически феномени

Символизмът и критическата мисъл в литературите на балканските славяни, София, 1999.

стр. 7-26.

В последно време проблемите на балканската културология привличат вниманието на редица учени от полуострова и от други европейски страни. Но Славянският юг като културен ареал със своеобразна обществено-историческа съдбовност все още не е намерил достатъчно място в изследванията. Още по-малко многообразната проблематика, която ни предлага цяла Югоизточна Европа, е разглеждана в сравнителен аспект - както по отношение на отделните балкански общности, така и по отношение на другите европейски народи. (Неслучайно тя не съществува и в “предсказанията” на А. Тофлър или Ж. Атали.) Отдавна е назряла нуждата от по-синтетични проучвания на южнославянския и балканския културен развой. При това не става дума толкова за монографични изследвания на конкретни творци или за определени периоди от литературната еволюция, колкото да се изяснят поцялостно проблемите на духовната история, обхватът, съдържанието и своеобразието на художествените направлення, да се разкрият типични явления и феномени за по-различния цивилизационен хинтерланд.

Модернизмът във всичките му аспекти и насоки, вече завладял умовете и сърцата на голяма част от европейската интелигенция, прониква и в балканските страни, за да извърши истински поврат в мисловната нагласа и вътрешния поглед на тогавашните поколения. Отворени за плодотворните веяния на европейското изкуство, в края на XIX и началото на XX в. литературната практика, изобразителното творчество, музиката на полуострова съизмерват своите идеи и форми с водещите западноевропейски тенденции. Независимо от разнородните естетически критерии, на всички художествени прояви в онзи период, утвърждаващи сложния възел от национално и общочовешко, трябва да се гледа като на огласяване волята на творците за намиране място в европейския духовно-интелектуален свят, за утвърждаване на нови мерила за ценностите, на нови принципи за индивидуално себепознание и извисяване. Толкова повече, че тъкмо на границата на двете столетия се наблюдават динамични художествени процеси, издигат се нови скрижали за философско-естетически стойности, поколение от безпокойници начева да се бори настойчиво срещу старите “фетиши”. При усложнената картина на социалния живот, при волята за себеутвърждаване на малките държави, свързани от вековна история (да не забравяме, че за да проговорим “езика” на културата на една епоха, трябва да имаме предвид и най-нехомогенните духовни форми на времето), взаимоотношенията между теоретико-критическите възгледи и непосредната художествена практика се открояват с особена сила. Те имат решаващо значение за разбиране на модернистичните феномени в Балканския регион и спецификата на символистичното наследство, на своеобразната мисловност и личностни умонастроения на писатели, критици, художници.

Все по-остра е необходимостта от прецизни интерпретации на сходните процеси и явления, от съответни историко-типологични съпоставки, за да се открои цялостната картина на теоретични съждения и оценъчни критерии, на поетически превъплъщения и емоционални изживявания, не на последно място и хетерогенността на културните субстанции на полуострова. В труда ще бъдат анализирани теоретичните постулати и художествените произведения, изиграли съществена роля за формиране и развитие на модернистичната естетика, за преодоляване на националнотематичната затвореност и разкриване границите на възприемчивост, които една литература или изкуство демонстрират при културното общуване. Това ще даде възможност да се изяснят както националноспецифичното, така и югоизточноевропейското, да се видят взаимоотношенията със съответни феномени в литературите на други страни, които имат близко духовно пространство, сходен морален и интелектуален опит.

Убедена, че без да бъдат изследвани в по-широк план животът на идеите и естетическите платформи, не е възможно да се очертаят характерът и функционалната същност на символизма в южнославянския регион, аз насочих усилията си да проследя в сравнителна пълнота проявите на критическата мисъл. В момент, когато се осъзнава “периферийността” нй спрямо света на модерната цивилизация и се оформят цялостни концепции за задачите на националното изкуство, тази мисъл се изявява в различни насоки и превъплъщения - следвайки закономерности, характерни и за други европейски култури. Наблюдава се взаимно стимулиране на критически съждения и художествена практика. Колкото и разнородни да са някои от утвърждаваните естетически мерила, те открояват облика на своеобразен балканославянски модел на символизма, внасят неповторими модификации в неговата поетика. Анализирайки цялото многообразие от взаимоотношения между теоретико-критическо мислене и творчески реализации, очертавам и разминаването между програмни изисквания и литературни произведения - резултат от специфичния път на “граничните култури”, на исторически и народопсихологически предпоставки, на самобитния синтез на “западното с родното”. Особен интерес представлява философско-естетическата канава на символизма - един проблем, който досега не е бил разглеждан в присъщата му сложност и противоречивост. Съзнавайки неговата важност, съм се постарала да хвърля повече светлина, за да станат по-разбираеми художествено-светогледните превъплъщения на творците символисти, на дейците на духа.

Типично модернистичната ситуация и новите ценностни стълбици, които се реализират в културната и езикова среда на полуострова на синора на двете столетия, новите форми на художествено творчество ми помагат да се докосна до някои черти на балканския двадесети век, чиито катаклизми и множество нерационални импулси редица творци предусещат с чувствителността на сеизмограф, а други посрещат с растящо отчуждение и страдание. Това е век на разтърсващи душата на модерния човек сблъсъци, на разнолики историко-философски медитации и визии за света, на многоброини идеи и открития в изкуството, на многопластови художествени движения, на разнообразни течения и моди, на еклектически принципи, в които естетизмът и мистицизмът често съжителстват с духа на възрожденския идеализъм и проникновение.

Още не е дошло времето на модерния скептицизъм, на изследваната от Карл Ясперс заплаха за екзистенциалната автентичност, таяща се в съвременната наука и техника. Не е дошъл и звездният час на лингвистиката, семиотиката и кибернетиката. Но естетическите феномени в началото на балканското двадесето столетие му придават чертите на “златно столетие” в изкуството и литературата. Те се отличават с редица характерни особености от феномените с общоевропейски обхват. Свързани са с логиката на историко-културната традиция, с атипичния развой и сякаш неразгадаемата тайнственост на полуострова, с оригиналните белези на духовните послания и начина, по който се асимилира многовековният художествен опит на другите европейски народи.

*

За да се докосна до специфичните “знаци” за естетическата мисловност и креативността, нека разкрия по-общите, теоретични аспекти на проблема. Още повече в онзи преломен период постиженията на балканските култури непрекъснато се обогатяват и изменят, изостря се непримиримостта с традиционните форми и този жив процес изисква обяснения. Така по-лесно ще разберем, че югоизточноевропейската цивилизация е една по-различна конфигурация на европейската, мост между Изтока и Запада, цивилизация, свързана с по-друга историческа и естетическа реалност.

Основна предпоставка за разкриване самобитността на балканския свят е очертаването му като сбор от мултиетнически формации, като нееднородна, многообразна среда, хранилище на противоположни култури и традиции, на противоречиви влияния, особености и цивилизационни практики - далеч от всякаква унификация и като че ли далеч от всякакъв божествен образец в смисъл на уравновесеност и спокойствие в ортодоксалното човешко битие. Съществуванието на границата между различни светове, непосредственото съседство на православието с католицизма определят екзистенцията на “междинния”, противоречив югоизточноевропейски човек, обърнал поглед както на Запад, така и на Изток - надарен със славянска мечтателност или заразен с мистицизма на Ориента, но винаги обременен с балкански комплекси и характерен усет за света. Неслучайно Робърт Каплан, характеризирайки междинната позиция на Гърция между Запада и Изтока, споменава шеговито, че гърците са женени за Изтока, но Западът е бил винаги тяхна любовница”. Този факт има важен смисъл, тъй като, както твърди Мигел де Унамуно, света не го управляват нито идеите, нито чувствата, а хората със своите идеи, чувства и действия.

Югоизточна Европа е многопластова зона, на чиято територия са се зародили едни от най-големите култури на Стария свят, взаимодействали са си елинската и тракийската цивилизация. (Специално искам да подчертая мито-ритуалните традиции на траките: когато гърците с наслада се взират по площадите в Сократ и имат вече изградени визии за света, траките живеят в благословената епоха на мита и епоса, чуват все още звъна на оръжията на героите в песните на своите рапсоди^[2].) Това дава отпечатък върху своеобразието на културните кръгове и върху историята на Балканите - тази богато разчленена, но единна в много отношения област, допринесла за континенталния идентитет на Европа. Както посочва френският историк Кшищоф Помиан, в Европа винаги са присъствали “разнообразни, различни, понякога взаимноизключващи се съдържания, чиято важност, формите на изява и влиянията им търпят промени във времето и пространството” ^[3].

Ала цивилизациите и цивилизационните натрупвания не умират въпреки предположенията на френския поет Валери и на испанеца Унамуно. Те надживяват метаморфози и катастрофи и при нужда възкръсват от собствената си пепел. Достатъчно е да отправим поглед към културно-историческото наследство на трите цивилизационни гиганта - на първо място, християнството и Рим, оставащ център на католическия универсум. Вторият гигант е ислямът, чието мощно дихание усещаме от Мароко през Индийския океан чак до дълбините на Азия. И третият цивилизационен корпус е православният, в него често просветват следите на антична Елада. (Интересно е, че обособилото се през вековете в атмосферата на християнизираната гръцка култура и на силната връзка с античността съзнание на римския гражданин е насочено към събаряне на националните бариери.) Немалко мислители и писатели, търсейки духовното потекло на Европа, го откриват в Гърция - там са традициите, очертали европейската съдба. Европа е това, което е, благодарение на корените, оформени в древна Гърция, в гръцкото интелектуално наследство. Класическа е тезата на късния ученик на античните култури, Валери, в един текст (прочетен в Цюрих през 1922 г.), че всеки народ, всяка почва, която е била романизирана, християнизирана и духовно дисциплинирана от гърците, е абсолютно европейска.

За да придобие континентът, наречен Европа, белезите на европейската цивилизация, е било необходимо да измине дълъг път. От сблъсъците на народи и идеи, през вълните на завоевания и миграции в края на Средновековието се утвърждава единната европейска цивилизация, облегнала се здраво на двете си опори: класическото наследство и християнството^[4].

Дълъг път изминава и Югоизточна Европа, стремяща се към духовна обвързаност с “другата Европа”, но и бидейки твърде разнородна, до голяма степен затворена, притежаваща определени социално-исторически и географско-психологически дадености, често облъхната от усещането за екзистенциална застрашеност. За изследователя на културната типология е важно да очертае криволичещия духовно-исторически път на Балканите - чиито идеи и мисловна траектория са невинаги превъплъщение или оттласкване от идеите на “другата Европа”. Само тогава ще се изяснят обусловеността на културните феномени и представи, начинът на естетическо усвояване на света.

Изобщо проследяването на духовните традиции на полуострова, на европейските и извъневропейските маршрути по него, откриването на собствения език на националните култури имат голямо значение за характеристиката на новите естетически хоризонти от края на XIX в. насам, на синтеза на “модерното” и “националното” през нашия век.

Известно е например, че столетия наред балканските творци са се ръководили от византийски образци и от най-високите достижения на византийското изкуство. Дори в културните очертания на югоизточноевропейския двадесети век все още личат силуетите на потъналия кораб на Византия. Темата за византийските традиции е необятна и многопланова; тя има своите историко-философски, художествени и етически аспекти. И както обикновено се случва, следващите периоди отдават дължимото на шедъоврите от една епоха в много по-голяма степен, отколкото преди това. Прочее Рим и Византия създават моделите на главните цивилизационни кръгове на полуострова - Balcania Romana и Balcania Ortodoxa. В културната карта на вековете те имат изключително важно място - от тях тръгват мощни духовни въздеиствия, които и днес будят сложни размисли за връзката на балканското изкуство с античността, със Запада и Изтока.

Византийските ценности, оставили трайни следи в средновековната европейска цивилизация, влияят осезателно и върху литературата и изкуството на балканските славяни. В културологичен план във Византия се сплитат елинската и християнската традиция. Тази особеност и придава неповторимо обаяние и е една от причините за силното присъствие на византийската книжнина в Югоизточна Европа. Сред обилието от византийски творения особено място заемали произведенията с религиозна тематика: поучения и тълкувания на въпроси из християнската догматика, жития и похвални слова за светци и мъченици. Съставяли се сборници, в които наред с преводите на творби с религиозно съдържание имало и произведения със светска тематика. Значителна част от византийската книжнина, издигнала културното и просветното равнище на българския читател, били апокрифите, книгите из областта на естествознанието, на музикалната хармония, разчупващи строгите църковно-теологически рамки. Изобщо тази книжовна продукция притежавала голямо тематично разнообразие и оставила отпечатък върху спецификата на процесите в различните видове изкуства.

В Сърбия също се наложило влиянието на славяно-византийския кръг, макар в началото да имало колебание между Изтока и Запада, между византийското и латинското културно въздействие. И там средновековният читател станал съпричастен на античната философска мисъл в раннохристиянска и византийска рецепция. Засилването на византийско-сръбските връзки съвпаднало с триумфа на “исихазма”.

“Отварянето” на полуострова към света през различните периоди е в различни посоки. Акцентуваното “отваряне” към византийско-елинския свят и традиция станало възможно поради факта, че византийските импулси кореспондирали с мисловната нагласа и предпочитания на южнославянските творци, приобщавали ги към определена ценностна система. За сравнително-културологичния прочит на югоизточноевропейските естетически феномени несъмнено е важна ролята на славяно-византийската цивилизация, в която през средновековната епоха се включват и други православни държави - Русия, Влашко, Молдова.

При специфичните исторически дадености на полуострова византийските “пулсатори” и могъщите им лъчи подпомагат формирането на един слои от образовани люде, отхвърлили духовните пустини, осъзнали важността на християнското време, със силен стремеж към по-висока култура. Създаването на основополагащи цивилизационни традиции тук, на Балканите, в периода на Ранното средновековие е наистина знаменателен факт. И ще изминат немалко столетия, за да се промени коренно историческото движение и всевластният Zeitgeist. За да се усети “лъчението” на новите европейски културни центрове.

Припомняйки значението на “антропологичния материал” за по-късното функциониране на богатото изкуство на полуострова, си задавам въпроса, какво са спечелили балканското духовно начало и балканското самосъзнание, бидейки в орбитата на елинистично-римската цивилизация, получавайки по-универсално битие в системата на тези култури.

За да окръглим представата си за една област от континента с далеч немаловажно място в развитието на европейската духовност, свързана с определен кръг от икономически, урбанистични и битови стандарти, за да разберем кръстопътя и неповторимостта му, динамиката на атмосферата и съотношението на тенденциите към “отвореност” и “затвореност”, ще трябва да се сблъскаме с цял спектър от гледни точки, с различни подходи и решения. Всички разсъждения и подстъпи към проблема - дори когато не ни удовлетворяват - ще бъдат безспорно полезни, тъй като ще хвърлят към културния историк ред предизвикателства, които той не може да игнорира.

За разбирането на естетическите норми и културно-историческата специфика на Югоизточна Европа се оказват решаващи мъчителните геополитически конвулсии, насочили я към една необикновена съдба. Всеки сериозен размисъл за това, как се е развивал естетическият живот в контекста на опозицията между цивилизациите на полуострова, би трябвало да започне с броеницата фактори, определили духовните метаморфози на Балканите, с редицата формоелементи от старите култури, които остават зрими и сред модерния пейзаж. Ала преди всичко - с почти пълната липса на духовен афинитет между различаващите се в етническо отношение народности (като следствие на исторически обособили се стереотипи). Докато жителите на съседния Апенински полуостров например са се чувствали и “съзнавали” духовно като един народ още от времето на Данте, Петрарка и Макиавели^[5]. Що се отнася до разнопластовото ни културно наследство, в една Франция или в една Англия също се смесват нехомогенни цивилизационни компоненти, но това се изживява много по-рано^[6]. Днешно Мексико също е резултат от сливането на поне три култури. Смешение на културите наблюдаваме в цяла Америка - съвременните американци според Джеймс Акстел са приемници и на колонистите, и на робите, изминали пътя на Колумб. Затова тоя нарича Америка “Колумбова мозаика”.

Колко близко обаче е до съвременната ни епоха немалкият период от новата история на полуострова, наречен “кърджалийско време”, тази сякаш Триисетгодишна война в Югоизточна Европа. В един текст испанецът Ортега-и-Гасет, имащ свой принос за традицията на европейската философия на живота, е категоричен: “Един от най-характерните белези на европейската култура е, че тя периодично преживява някаква криза. Тъкмо това обаче означава, че за разлика от други велики исторически култури тя не е затворена, не е завинаги кристализирала култура.”^[7] Ще допълня, че балканските култури също не са кристализирали веднъж завинаги. А и как би могло да бъде другояче, като имаме наум многобройните превратности и перманентни сблъсъци, ирационалните исторически пътища, балканско-ориенталските нюанси и логика на процесите, фаталния съюз на продуктивност и разрушения.

Спомням си за X. Мънроу, чиито думи от 1912 г. са все още валидни за балканските люде: “За жалост жителите на Крит произвеждат повече история, отколкото могат да изконсумират на място.” Струва ми се, че Югоизточна Европа като цялост наистина е произвеждала повече история, отколкото е могла “да изконсумира”. В тази по думите на Мирослав Кърлежа “натикана в ъгъла, векове наред неизменно поробвана периферна Европа” традициите често са единственият начин за съхранение и оцеляване. Неслучайно големият албански разказвач Исмаил Кадаре схваща историята като единство от човешка орис, начин на екзистенция и шанс.

Разбира се, не всичко можем да обясним с драматичното човешко битие на полуострова. Ала то помага да бъде разкрита природата на есететическите явления и въобще на духовната култура. Проблемите за характера на югоизточноевропейските феномени, за културната динамика, за историята на естетическите идеи и тяхното осъществяване в балканска среда не са много далеч от въпросите за човешката екзистенция. В този смисъл подлежат на преоценка трудното амалгамиране между различните култури и връзката им със смутените междуплеменни комуникации през вековете, неравномерните крачки на изкуството, призвано да възобнови разкъсаното единство на полуострова.

Необходимо е да преосмислим драматичната среща с исляма, среща, разкриваща уникалната духовна физиономия на Югоизточна Европа, ала и предизвикала “синкопи” в линиите на културния континуитет, във функциите на основния двигател на приемствеността - езика. Западът и Изтокът като обекти на югоизточноевропейската история, са напълно съизмерими величини. Още повече двете понятия никога не са били носители само на географско съдържание. Плетеницата от отношения между Запада и Изтока, между източните и западните цивилизационни пластове и културни езици, непосредствено досягащи се, оборващи или взаимодействащи си, има важно значение за виталната креативност на полуострова.

Християнството и ислямът са “вторични” монотеистични и взаимноотричащи се религии. Ислямът е далеч и от римокатолическата централистична йерархичност, има редица специфични проекции дори в сферата на всекидневния живот^[8]. Един от фактите, определящи духовния живот в региона, е, че Османската империя поради затворения модел на своите традиции остава дълго време откъсната от идеите на Европейския ренесанс и нововъведенията по европейски образец. А през столетията на Ренесанса успехите и постиженията на човешкия разум стават наистина изумителни. Всъщност още през XVII в. е ясно, че османската държава с нейните вековни институции от близкоизточен тип постепенно губи позиции спрямо развиващата се по пътя на икономическия прогрес и класическия дух следренесансова Европа. Повратът обаче идва бавно. Дългото съжителстване на балканците с чужди на тях норми на духовен живот довежда до недостатъчно интензивно общуване с европейския свят, до латентно състояние на националните енергии. Налице е резистентност на християнската и ислямската култура една към друга - за разлика например от интензивните връзки между Мюсюлманската и християнската религиозна общност в Иберийския полуостров. (Неслучайно някои изследователи заговориха за “турски комплекс” в българската култура.) Разбира се, в някои части на региона (като Босна) бързо се разпространяват източните културно-цивилизационни вълни.

Съжителството с източните феномени и философия ражда и оригиналната литературно-историческа традиция - известен е ориентализмът в поезията на Иован Змай, Лаза Костич, Алекса Шантич, Борисав Станкович, Бранислав Нушич или Стеван Сремац. В началото на XVIII в. се появява и албанската литература с арабско писмо (т.нар. литература на Бейтаджиите), силно повлияна от персийското, арабското и турското словесно изкуство. Въздеиствието на източните култури се чувства и в периода на Възраждането - в творчеството на Наим Фрашери например. На практика Балканите никога не са във фаза на вътрешна самопогълнатост и пределна затвореност. Те асимилират всички влияния, които не са заплаха, а стимул в общокултурния исторически процес.

За някои автори Югоизточна Европа е европейска “периферия” до XX в. Темповете и на развитие са белязани от факта, че тя е “периферия” на империи, чиито управленски центрове са в покрайнините или дори извън нейните предели. В своя труд “Стопанска история на Балканите 1550-1950 г.” Джон Р. Лампе и Марвин Р. Джаксън определят тази ситуация с израза “имперски оградни земи”^[9]. В сравнение с промените в динамичната западнохристиянска цивилизация през последните няколко века, с все по-развиващия се интерес към “чуждото” там, съответстващ на ренесансовия интерес “навътре”, към отделната личност^[10], Югоизточна Европа се утвърждава като поприще на застоя, на непрекъснатото натрупване на напрежение - моделиращо определена типология на мислене и поведение.

Разбира се, една цивилизация не се свързва само с религията (независимо че тя е в основата на всяка културна система), а с цялостното светоотношение, както и с възпроизводството на това светоотношение от едно поколение на друго. Пред погледа на изследователя се изправя цяла грамада от ритуали, обреди, битови навици, клишета на поведение, възможности за изява на единичната личност, формиращи някои ориенталски черти на балканската общност - още повече, че контактите са се осъществявали непрекъснато.

Ала не зависи ли жизнеността на всяка култура от връзките и с други култури, от досега и с чужд ментален универсум? В изобразителното и музикалното изкуство съществуват ценни хибриди между възхитителните ислямски визии за красота и европохристиянски представи. Шедъоврите на изкуството в някогашната столица Самара били сплав от източносасанидско творчество и византийско-елинистични постижения.

Феноменът дифузия - отбелязва известният историк и посланик на идеи Бродел - е най-надеждният пробен камък за определяне жизнеността и оригиналността на дадена цивилизация^[11]. Наистина за да бъде разбрано своеобразието на културните феномени, балканско-европейското унифициране на естетическите модели, не трябва ли да акцентуваме върху това взаимопроникване на различни пластове и цивилизационни елементи на полуострова, върху жаждата за абсорбиране на компоненти от най-различни цивилизационни образувания?

Твърде сложен е проблемът за идентичността на кръстопътните култури в Югоизточна Европа. Динамиката в развитието на главните етноси на този “синор” между възток и запад” (П. П. Славейков) и бавните промени в естетическия континуум са в основата на процеси, свързани с относително късното навлизане на общоевропейската идеология на изкуството и философията, с темповете на дирене на собствен културен език. В този ред на мисли ще отбележа, че подлежи на преосмисляне и влиянието на АвстроУнгария върху южнославянския ареал - съществуват факти, чийто анализ би променил оценъчната ни гледна точка досега. Ето един пример. Пет десетилетия Вук Караджич, наречен от Иван Шишманов “гениален сърбин, който напълно заслужава името на южнославянски Грим”, живее в столицата на Хабсбургската монархия, арена на динамичен културен живот. В него участват Бетховен, Шуберт и Йохан Щраус, процъфтяват стилът на “Бургтеатъра” и побеждаващият оптимизъм на виенските балове, на прочутите кафенета. Досега темата “Караджич във Виена” сполучливо е интерпретирана с оглед сътрудничеството му с Йерней Копитар^[12]. Все още липсват обобщаващи проучвания за интелектуалното влияние на града на Зигмунд Фройд, за ролята на една нехерметична култура при формиране на личности и традиции. (Защото културата е онази сътворена, илюзорна втора действителност, която е необходима на човека, за да се чувства уютно дори във враждебната му първична реална действителност^[13].)

Възхитителната жизнерадост на виенския свят, ознаменувала прекрасни мигове от европейското битие, е коренно различна от тъжния жребий на Балканите. Наистина щастливи са страните, съхранили дълготрайни наслоения в традициите си.

Добър пример, както ще видим, е дейността на редица словенски художници, на дипломиралия се във философския факултет на космополитния град (1902) Отон Жупанчич или на генератора на интелектуална енергия Иван Цанкар, който, макар и в плен на тежка материална оскъдица, успява да се запознае с образците на австрийското изкуство, да осмисли последното в Европа обединение на религии, култури, обичаи, емоционални и мисловни стереотипи.

Далеч съм от мисълта да правя апология на Дунавската монархия, защото сигурно ще срещна ироничния поглед на Мефистофеля, най-големия рационалист на всички столетия (римският историк Тацит съветва историята да се пише без гняв и пристрастия). Казано по друг начин, своеобразната балканско-австрийска културно-историческа симбиоза продуцира през столетията несъмнени резултати. Този проблемен кръг предлага калейдоскопична пъстрота от естетически дилеми и наблюдения. В по-общ план това е и въпросът за връзките на балканското изкуство и литератури с европейската традиция, за усвояването на общоевропейските културни норми. И колкото се приближаваме към XXI в., толкова повече изпъква неговата актуалност.

Ако някои изследователи възкресяват Средна Европа с названието “потънал континент”, то Югоизточноевропейският регион таи също много загадки и е идеен проект “за многолика идентичност на малките народи, нации и националности, здраво вплетени в неразривната тъкан на двата големи, относително хомогенни блока: Източна и Западна Европа...”^[14]

Безспорно трябва да се преоцени мястото на Хабсбургската империя в живота на южнославянските народи и интелектуални елити - доколко са натежавали негативните плодове и проблемите на многонационалната монархия и доколко тя е импулсирала интелектуалните трансформации и редица форми на изкуството. Не бива да омаловажаваме и ролята и като мост към Западна Европа, повлиял върху духовния пейзаж и духовния потенциал на полуострова. Впрочем присъствието на двете многонационални империи далеч не е само в света на миналото, то има важни проекции и в настоящето.

Дълговековната синкопираност в културния развой (въпреки вътрешната приемственост на духовните традиции), липсата на звена, препредаващи същностните му черти, свързани с нестабилните обществено-исторически ситуации на Балканите до най-ново време, имат сериозни последици за самочувствието и самосъзнанието на творците. Не може да се игнорира например обстоятелството, че в началото на XIX в. създателите на модерните литературни системи в България са принудени да се преборят с литературен манталитет, все още подчинен на принципите и методите, кодифицирани за пръв път сред православните славяни в Преслав, Охрид и Търново ^[15].

За да разберем спецификата на литературно-историческия контекст, трябва да навлезем и в мъчителната етнокултурна консолидация на отделните общности на полуострова. Ако девизът “разум и наука” на знаменития философ и моралист Волтер намира бърз отклик в чешкото историческо мислене - въпреки масираната германизация през XVIII в. - духовното разкрепостяване, особено в източнобалканския културен кръг, протича с подруги темпове. Ще припомня и, че в продължение на двадесет години (около 1830-1850) духовната столица на XIX в., Париж, е център на полския литературен живот. Там се заселват, творят и общуват най-изтъкнатите полски писатели. Подобни непосредствени контакти с естетическия, философския и театралния живот в европейските метрополии липсват на една част от балканските славяни.

След голямата “сеоба” в западната ни съседка, когато геополитическата картина се променя съществено, започва нова епоха в културната история на сръбския народ. На практика сръбските и българските книжовници, монаси и преписвачи през XVI и XVII в. подготвят “преобразяването” през следващите столетия, прехода към модерна литература. През XVI-XVII в. в Гърция усилено се перифразират религиозни съчинения и се правят опити за утвърждаване на говоримия гръцки език. Константинос Димарас подчертава, че манастирските библиотеки били пълни с перифразирани религиозни съчинения на по-прост и народен език^[16]. Естествено по-различни са чертите на новогръцката книжовна традиция, макар затрудненията при достигане на литературни образци и там да са налице. Гръцката история - от падането на Цариград (материалния символ на империята) до създаването на независима държава (1830) - е история на съхранението и възстановяването, на организирането на елинизма, на стремеж у онези слоеве от населението, създаващи благата, въпреки болезнените последствия от заробването да се грижат за просветата, за разцвета на църковното изкуство, за оформянето на националните програми, за всичко, което може да подсили гръцкия род. А в Крит и на други острови, които са владение на Венеция, се създава блестяща амалгама от гръцки и западни традиции.

Следователно желанието за духовен диалог и общуване ляга рано в системата на културния живот на балканските люде и те са далеч от капсулиране на ценностната си система. (Макар че културните контакти до XVII в. не повлияват съществено върху литературните “правила” на православното славянство.)

Според размишленията на Йован Скерлич в неговата “История на новата сръбска литература” един Доситей Обрадович изпитва влиянието и на австрийския йозефинизъм, и на немското просветителство, и на френския хуманизъм, за да израсне като голям писател, популяризиращ идеите на тогавашния европейски рационализъм. Постепенното навлизане в орбитата на по-напредналите култури става опора за представителите на балканската интелигенция, база за приобщаването им към логиката на европейското мислене и светоусещане. То придава нови ценностни характеристики на живота им, душите се отварят за всички нови веяния.

През XVIII и XIX в. приближаването до съвременните европейски явления, до стила на тези столетия вече е факт - това потвърждава дори само отличителната за времето си дейност сред няколко съседни народи на Константин Огнянович, Иван Селимински, Любен Каравелов. Въпреки че синхронността с европейските процеси още не се е реализирала (а когато се осъществи, движението от “центъра” към “периферията” ще има други характеристики). Разбира се, при осмислянето на подобна проблематика е трудно да се обхване и покаже цялото богатство от идеи, картината на разнообразния и противоречив свят, етичните и естетически белези на духовното пространство, влиянията и от Изток и от Запад.

Процесите на полуострова следват свои русла. Културното еманципиране и обособяване, легитимирането пред света, ролята на реалните и “колективни” индивиди с “щафетна непрекъснатост” (П. Бицилли) в съзнанието си, просторът за инициатива на личностите се разгъват и вървят по поразлични схеми.

Като цяло връзките с чуждите мисловни движения са недостатъчно интензивни дълги столетия. Въпреки стремежа към съвършеното и справедливото, въпреки огромната си любознателност южнославянският човек трудно се докосва своевременно до “чуждото” - може би защото има епохи, в които културата не ангажира достатъчно самосъзнанието и жизнената енергия на индивида. (А всред “чуждото” са култът към всемогъщия разум, произведенията на Франсоа Рабле, Еразъм Ротердамски и Томас Мор, на Френсиз Бейкън, Шарл Луи дьо Монтескьо и т.н.) Това оказва влияние върху образованието и педагогическата мисъл, върху творческата мощ и идеите за нов духовен градеж на интелигенцията, заела се да компенсира вековната изостаналост. Да, Бродел има всички основания, когато пише, че историята създава хората и формира тяхното бъдеще - анонимната, дълбока и често безмълвна история.

Твърде разнолик е спектърът на духовните изменения, на “отварянето” и обогатяването, на вместването ни в европейските категориални системи, които също са многопластови и неединни. Една е културната динамика в Хърватия, базираща се на традицията на ренесансово-бароковата книжовност, друга е в Румъния, където примерът на френската култура е особено примамлив поради сродния романски произход на двата езика. За да не съдим повърхностно за културния поток през столетията, е необходимо да видим и историята на развилите се източно от Адриатическо море литературни стереотипи^[17]. В Хърватия са силни връзките с римската античност, особено динамични са европейският латинистичен (и донякъде италиански) комплекс, както и целокупният духовен климат на Адриатическия бряг. В края на XV и началото на XVI в. на основата на ренесансовите образци се създава оригинална книжовност. Хърватите са под силното влияние на естетическата ситуация в Италия. Между различните градове и центрове - от Бока до Задар - единствено Дубровник запазва цялостния си културен континуитет от XV до началото на XIX в. В този град работят първите хърватски естетици Михо Моналди и Никола Вито Гучетич, а редица събития в общокултурен план сякаш се пренасят от Италия в Дубровник. Подобно на Платоновите академии в Италия в Дубровник се основава академия (“Academia dei concordi”), в която се дискутира богатата палитра на естетическото и особено критериите за красивото и грозното - не само в изкуството, но и в природата и живота. В момент на подем на хуманистичното движение хърватските автори създават произведения на равнището на европейския латинизъм и дават своя принос за културната комуникация.

Някои интерпретират “медитеранската компонента” като геополитически фактор, действащ редица столетия. Те анализират материалните и духовните отлики на античната култура на Адриатическия бряг, ролята на католицизма и плодотворната близост с Италия^[18]. Във феномена на средиземноморските константи се вплита особената свързаност на латинското и хърватското творчество, т. е. дълговековната коекзистенция на художествени постижения на хърватски и латински език. Прочее много естетически импулси, идващи от латинската традиция, се включват във Възраждането през XIX в. А и в по-ранни периоди в книжнината на латинистите (поети, историци, лексикографи) проличава видимият печат на езикови, естетически и национални хърватски дилеми.

Действително не съществува “единно социално време” с “единно и просто течение”, съществува социално време с хиляди различни скорости и хиляди забавяния^[19]. Разнородните югоизточноевропейски явления са свързани с въздействията и със своеобразието на творческия опит на полуострова, с многоликите естетико-индивидуализиращи гледни точки, със светоотношението на интелигенцията, с духовния и полет по време на Възраждането. В “случаи” като този с писателя Захари Стоянов в България са събрани цялата история и социология на някои балкански култури, тяхната дързост, достигаща до неистово напрежение на духа, техният пролетен цъфтеж върху “вековната бездна от мраз и безпросветност”^[20]. Погледите и моралните дирения на дълга фаланга от книжовници и зографи, надарени с мисловна енергия и освободен ум, се отправят високо над залутаните в мрака на епохата им събратя. Интелигенцията става главно действащо лице във Възраждането и главен инициатор на националната идеология.

Откроявайки новата светогледна парадигма, трябва да отбележа, че до края на седемнадесетото столетие южнославянското развитие като цялост е много по-различно от характерния за Западна Европа обществено-естетически релеф. Там още със създаването на градовете се ражда средновековният интелектуалец, или онзи тип учени (от богослова и философа Пиер Абелар до теолога Жан Жерсон), които са толкова важни за ранната история на западната мисъл. И ако разцветът на градовете се съпътства от редица интелектуални постижения, в голяма част от Югоизточна Европа се налага вековната традиция на селския живот. Тук закъснява и процесът на “огражданяване”, явление с голяма културно-психологическа стойност. Тоест преходът от затвореното селско битие към “огражданяването” се извършва бавно и продължително.

Разсъждавайки до каква степен обществената среда е импулсирала интелигенцията, трябва да изтъкна, че световъзприемането, манталитетът, възгледите и критериите на хората от нашите географски ширини са обусловени преди всичко от принадлежността им към ограничения човешки конгломерат в малките селища, които , подвластни на древните традиции, си остават пазители на установените ценности. (Естествено, трябва да се отчита разликата в социокултурната среда на балканските славяни, живеещи на териториите на тогавашните две империи.)

Въпреки обществено-историческата прекъсваемост литературата и изкуството като част от универсалните и общоцивилизационните компоненти представляват sub specie релативен континуитет и релативна цялост. Неслучайно в културата на Ранното възраждане в редица страни на Европейския югоизток с изградена система от духовни стойности съжителстват толкова стари и нови художествени конвенции, толкова архаични и модерни идеи. Като характеризира преходните форми през XVIII и първите десетилетия на XIX в., Николай Генчев стига до извода, че в една и съща художествена форма заедно с новите елементи на културата продължават своя живот старите кумири, религиозното светоусещане, патриархалната старина^[21]. Тези колебания са мотивирани от духовните трансформации през предходните столетия. За приемствеността в културата важно значение има и дейността на църквите и манастирите, които пазят езика и книжовната традиция и по своеобразен начин изпълняват функциите на държавата, организират “пренасянето” на свети мощи и ценни ръкописи, в унисон с новите разбирания за светост, с хуманистичното и патриотичното светоусещане на възрожденската епоха^[22].

Нашият географски пояс прави явленията по-сложни и комплицирани, обуславя по-различни исторически модификации, по-различен естетически живот, по-различна йерархия на духовните реалности, по-различен начин на виждане на света и на пътищата в живота спрямо страните с непрекъснати традиции. Всичко това се отразява върху символичните представи и системите от знаци, върху духовната традиция и широтата на духовните хоризонти. То повлиява върху моралните действия и моралната енергия, върху способността ни да се движим и променяме, върху автономността на личността, върху общата характерология на балканския интелигент, често осъден на уединение - сякаш за да се докаже постулатът, че един духовен организъм, за да преодолява препятствията, не може да бъде вътрешно самозадоволяващ се.

За усилията на този интелигент би имала особен смисъл една по-късна констатация на Ханс-Георг Гадамер: “Живеем в епоха, в която формите на рационален ред на развития индустриално-технически свят карат старата, сита от традиции и историческо съзнание Европа да се разтвори в една нивелирана култура.”^[23] Тъй като балканските култури, поставени често в условията на дисконтинуитет (поради специфичните социални ситуации и недържавна реалност), не са сити на традиции. А традицията далеч не е само “мъртъв капитал” и театрален реквизит за културно-естетическия развой. Толкова по-упорито обаче се търси приемствеността, която характеризира новата културна идентичност на полуострова.

Същевременно, ако се уловят моралната и естетическата температура на южнославянското и балканското творчество (от Паисий Хилендарски и Доситей Обрадович до Милош Църнянски и Иоанис Грипарис, от Емануил Видович до Сирак Скитник, чиято същност е неотделима от стила им), ще се докоснем до ускорените пулсации в духовния живот през един неголям отрязък от време. Светското изкуство например в България чрез портретното творчество на майстори като Захари Зограф, Станислав Доспевски и Николай Павлович прави решителен пробив в здравите стени на консервативната традиция. Въпреки редица задържащи фактори възрожденските художници, родоначалници на съвременната пластическа култура, успяват да се преборят с остарелите схващания и затворените стилови черти. Ако изкуството на Италианския ренесанс пленява с богатството на теми и сюжети (достатъчно е да отправим поглед към XVI в., времето на толкова знаменити майстори: Леонардо да Винчи и Микеланджело, Рафаел и Тициан), то със съвършенството на детайлите си творбите от Възраждането на полуострова утвърждават преди всичко идеите за национална еманципация и разрушаване на ограничените естетически норми.

За да се очертае балканската мултикултурна мозайка през XIX в. като сбор от феномени, развиващи се по свои принципи и следващи собствени закони, трябва да откроя изменената парадигма на социалното познание, както и многобройните превъплъщения на това столетие, между които са градският фолклор, хибридните явления на границата на фолклорното и индивидуалното творчество, засилващият се духовен обмен между балканските народи, все по-изразителният стремеж да се завоюва собствена територия всред европейските народи, усетът за възобновения ход на историята, за преосмисляне на миналото и времевостта.

Приемем ли, че своеобразното културно обединение на Европа започва в Ренесанса и се разгръща през Просвещението (тласнало европейската цивилизация няколко стъпала по-нагоре), то по време на Възраждането в Югоизточна Европа културата става символ на “отварянето” на формиращите се нации. В този период могат да се набележат много общи черти в системите от възгледи, в йерархията на стойности, в моралното съзнание, освобождаващо се от балканско-ориенталската си обвивка и регионална окраска.

В контекста на тези разсъждения ще напомня справедливата констатация на Предраг Палавестра, че плод на историческата прекъсваемост са три големи трагични черти на сръбската култура - “несигурност, непросветеност и бедност” в почти всички области на духовната и материалната сфера. Констатацията е валидна и за други народи. Тежката сянка на историческите бедствия, унилата верига на страданията следват людете на полуострова от изконни времена. Сякаш всички битки на историческата сцена са разиграни и изгубени предварително. Търсейки в каква степен човешките култури се различават помежду си, Клод Леви-Строс посочва, че трябва да имаме предвид “формите на социален живот, които са се редували във времето и които сме възпрепятствани да опознаем чрез директен опит”^[24].

Факторите, ерозиращи историческата и културната идентичност на човека от Югоизточна Европа, са го направили в отделни периоди едва ли не фигурант на арената на вековете, повлияли са върху социалните му и мисловни стереотипи, върху отчуждеността от универсалното и трансцендентното, върху духовната му последователност и ценностни реакции. Въпреки силната потребност от близост той често остава самотник и съзерцател, жертва на насилие и жестокост, носещ резигниращото съзнание за реалното присъствие на злото - далеч от оптимистичната ориентация, от динамичното отношение към универсума и онази активност на чувствата, характеризираща европейското светоотношение. Сякаш е неприложима теорията на К.Г. Юнг за колективното подсъзнание, чрез което наследяваме мъдростта от опита на нашите предци, без самите да сме го изживели. Подсъзнанието знае какви сме, поради различни фактори обаче схващането ни за самите нас почти винаги се отклонява от действителността. И несъмнена задача на духовното развитие е да доближаваме непрекъснато самосъзнанието си до реалността.

Именно това трудно се удава на много балкански люде, на които е съдено да живеят на ръба на два различни свята не само в географскопространствен, но и в психологически аспект. Присъствието на тези светове, отблъскващи всяка промяна и движение в нашето съзнание - по подобие на световете в съзнанието на Андричевите герои - би било твърде разрушително за европейското чувство за посока и цел в живота. Ако на Запад по време на Ренесанса силната личност тържествува не толкова над съдбата (както я учели писателите моралисти), а преди всичко над себе си, балканецът има съвсем различна ценностна ориентация. Оттук и усетът за “безвремие” и “застиналост” - противоположен на настойчивите усилия за личностна идентичност у европееца. Върху статуса от ценностни реакции на хората от полуострова през последните два века влияе и трудната реализация на една хармонична колективна воля, за която говори българинът Боян Пенев^[25]. Универсалните, етическите, метафизическите аргументи често се сриват в мисълта на тези хора. Балканските материални и духовни плодове, всекидневното битие, изпълнено с недоразумения и надежди, с крушения и жизнерадост, с познание и стоицизъм - стоящи често извън модерната европейска логика ~ са може би причината някои изследователи да посочват Югоизточна Европа като една от възможните индоевропейски прародини. Естествено, и най-прецизната генерализация носи рискове и не изключва различията между отделните народностни норми на мислене, предразположения и темпераменти. Ала имаме всички основания да говорим за специфични визии за света, за югоизточноевропейски психологически феномени, в които се преплитат европейски, източноориенталски и средниземноморски елементи.

Множеството писатели, разкриващи безкрайния извор на екзистенциални дилеми, търсещи “магическите знаци”, които ще разбулят загадката за човешката орис тук, акцентуват както върху сходствата в историческата съдбовност на народите, така и върху невероятните и странни духовни кръстоски. Неслучайно, когато мостът на Дрина (символичен знак на красотата, която може да преобрази и спаси света) в известния роман на босненския добросъвестен летописец Иво Андрич е сринат, експлозията разрушава и много по-важни неща. Наистина бездната между различните наслоения и светове трудно се преодолява - макар хората да противостоят на хаоса и да му противопоставят нестихващата си виталност.

Ако Балзак има своя Париж, Сократ - своята Атина, балканските художници имат своя странен полуостров, в който се оглеждат всички възможни истини за една цивилизационна съдба. Всеки по-сериозен разговор за балканските люде би откроил, че те често живеят в шок и неизвестност. В плен на превратности и недоразумения, човекът на полуострова е вътрешно раздвоен, жадува да намери твърда почва под себе си, ала трудно се домогва до реален изход - даже когато прахосва огромно изобилие от енергия. Под нозете му светът сякаш се пропуква и за него, както за Плиний Стари, “единственото сигурно нещо е, че нищо не е сигурно”. Прочее роденият на религиозното и етническо кръстовище има столетия друг вътрешен живот, чувства по друг начин. Той сякаш получава едновременно с раждането си странни генетични и исторически уроци - да открива задънени пътеки, да се сблъсква с прекършени полети.

Всичко това въздейства върху умонастроението на хората, върху невидимите наслоения в колективното съзнание. Понякога те имат и друга йерархия на най-значимите човешки ценности, други духовни опиянения. В основното си философско съчинение “Трагичното чувство за живота у хората и у народите” испанският философ и есеист Мигел де Унамуно обосновава тезата за трагичното като изначално в съществуването на човека от плът и кръв, вечно разпънат от конфликта между чувството и разума. Но всред балканските пропасти, изпълнени с непримирими противоречия, където парадоксите и изненадите следват един след друг, действителността още по-настойчиво овладява духа на хората. Затова повечето от тях, без да са били обгърнати от магията на опиянението, наречено Ренесанс, едва през втората половина на миналото столетие реализират идеалите, въодушевявали европейското общество.

Висшата ценност на западноевропейското историческо и културно развитие - личността, е обвързана по друг начин със социума. Известна е затвореността на много от балканците и тясната им свързаност с обшностната среда. Дори в географски план “наличието на равни пространствени терени” край българските етнически граници затруднява излизането или проникването на влияния, пренасянето на литература и т.н.^[26]

Често съм мислила, че проявите на затвореността, която наблюдаваме цели векове, неспособността да се живее извън къщата повлияват върху културното ни битие и духовната свобода, върху формирането на самосъзнанието дори в края на миналия век. Става дума за устойчивостта на определени социални и духовни стереотипи, за общобалкански “страсти”, рефлектиращи върху културните полета, върху опитите за философски настроения и синтезираща историческа мисъл, за естетическа саморефлексия.

Безспорно, коментираните отлики на балканското пространство и на балканските хора имат съществено значение за художествените феномени, за онова, което наричаме “стил” на епохата, за релефа на целия културен комплекс на XX в. Тъй като историята на идеите и на духовните стойности, бележеща пътеките на югоизточноевропейската цивилизация, не е изолирана от драматичния живот на полуострова, от социалната типология, от бавните стъпки на светската култура, от белезите на мисленето, от липсата на елити.

Само на пръв поглед усилията на поколението, възцарило нов дух на синора на двата века, на творците, живеещи във вътрешната сфера на нещата, отвъд видимото и земното, нямат връзка с размислите ни за “смутните времена”, за трудния диалог с предходниците, за същността на духовното възраждане и прекъсваемостта (този културен експлозив за Югоизточноевропейския регион). Характерът на критическата и художествената практика е неразделен от “странната” културно-историческа съдба и травмиращото балканско времепространство.

Активността става творческа, когато, основана на свободата (и главно чрез въображението, което е също форма на свобода), отприщва енергия за създаване на нещо ново, на нови ценности^[27]. Това “ново” на границата на XIX и XX в. не можем да откъснем от цялостното обособяване на многоликата културна идентичност на полуострова. А тя се е осъществявала и чрез броеница оттласквания и отдалечавания от “чуждото” през различните столетия. Все повече обаче “чуждото” се е схващало като влияние на европейските житейски и културни стандарти.

Дълго време голяма част от християните на полуострова се ограничавали в пашкула на балканските си територии. Въпреки че искали да опознаят “другото”, кръгозорът на самосъзнанието им е свързан преди всичко с инстинкта за самосъхранение, с ежедневните нужди и проблеми. За затворената екзистенция и за здравината на балканско-ориенталските зидове свидетелстват редица пътешественици. Хенри Блаунт, характеризирайки нравите в някогашната Османска империя, пише: “ ... навсякъде във вътрешността на Турция, където не проникват християнски търговци, появях ли се дори отчасти облечен като християнин, бях белязан като бухал сред другите птици... Когато по-нататък се оплаках от това на един от техните видни хора, за да разбера неговото мнение, той ми обясни, че те не обичат неизвестното и затова се отнасят отрицателно към всичко ново.”^[28]

Макар външните влияния да са съдба за региона ни, колебанията и особените преплитания между “свое” и “чуждо”, тенденциите на интегриране в западноевропейската духовна сфера и на затваряне в балканските котловини, безрезервното възприемане или отхвърляне на европейското проникване са особено силни. Тук трябва да отчитаме и онзи възел от душевни реакции, свързан с дълбоко вкорененото недоверие към чужденците. Много от балканците от нищо не се дистанцират така, както от съприкосновението с непознатото, от онова, което нарушава обичайния ред на нещата. И не бива да подценяваме този страх от новото, тревогата от непривичния начин на живот (включително през миналия век, когато полуостровът навлиза в позряла духовна възраст). Още повече “европейското” и “другостта” сами нахлуват на “укрепения прелез” между Азия и Европа - не само в изкуството и литературата, но и в облеклото, обноските, танците, модата, емоционалните клишета.

Не мога да не отбележа, че срещата с неизвестното и привързаността към традиционните ценности имат най-разнообразни отсенки. Много своеобразни са например те у гърка, наследил Одисеевата тръпка на старите елини. Неговата предразположеност към космополитност е несъмнена. Изобщо “чуждото” в Гърция има своя специфика - особено в контекста на етноцентристката и европейската ориентация през XIX и XX в.

Ще припомня, че безпокойството от нарушаване нормите на народностното е в основата на една от първите български драми, Добри-Войниковата “Криворазбрана цивилизация” (1871). Дори през новия век, ако Гео Милев издига възгласи за преодоляване на “първобитната традиция” (известна е неговата свръхчувствителност към европейските творчески импулси), хърватинът Мирослав Кърлежа противопоставя на кризата в европейската култура естетическата жизненост на “панонските и балканските тълпи”. И други писатели, както ще стане ясно на страниците на книгата, преодоляват по сходен път болезнения комплекс за опасността от разграждане устоите на националното духовно битие. Така наблюдаваме, от една страна, непреходната за Балканите тревога от неразумната “европеизация”, разрушаваща автентичните дадености, а от друга - несъмнения факт, че Европа е моделът, спрямо който се съизмерваме все по-интензивно.

Реформаторите на художествения живот в “края на века” активизират сложния процес на приобщаване, осмислят по друг начин противопоставянията на западноевропейския със славяно-балканския цивилизационен комплекс. Те разбират, че “чуждото” помага за разчитане на скритите вътрешни пластове на духовната традиция. Неслучайно често вглеждащият се в бъдещето сръбски модернист Станислав Винавер ще изрече: “У Европи - нашли смо себе. У себи - Европу.” Така “другостта” среща социокултурна среда, характеризираща се със специфична подготвеност да се възприеме “чуждото”, да се преосмисли и оживи според собствените нужди. Социалното и творческото “аз” все по-сигурно се самоопознават, съпоставят и идентифицират.

Постепенно набира скорост общата духовна и културна еманципация на полуострова, подбудена от ставащото все по-могъщо движение за “европеизация”, от голямото раздвижване в царството на идеите. Новото състояние на повишен духовен тонус, на неутилитарно световъзприемане очертава своеобразния “постренесанс”, осигурил навлизането на Югоизточна Европа в двадесетия век.

Известната теза на английския историк Ерик Хобсбаум за “дългия деветнадесети век” (от 1789 до 1914 г.) е неподходяща за полуострова. Тъй като границата на миналото и настоящото столетие е остро критичен период, през който се сменят не само литературните божества. Най-яркото в балканската културна мисъл е възниквало, когато отделните страни са били на исторически кръстопът и е трябвало да направят своя избор. Колко прав е Мигел де Унамуно, когато, изследвайки най-съществените насоки на испанската хуманитарност, отбелязва, че има моменти в културния живот на един народ, когато той трябва да спре и състави инвентар на придобивките си, да ги отбере и подреди, преди да продължи пътя си ^[29]. Такъв момент е краят на миналия и началото на нашия век, когато отделните народи, спомняйки си мъчителните пътища, по които са вървели, историческите закъснения на балканските влакове по тъжните гари, откриват нови пътеки в културната галактика на полуострова.

Нашите знания за историята винаги са непълни. Ала една от най-любопитните и страни е в това, че съвременниците и потомците оценяват от различни гледни точки едни и същи явления. За всички е ясно обаче, че на границата на последните столетия хората в Югоизточна Европа сякаш искат да надживеят времето и пространството; тогава се сплитат многобройни влияния, веяния, импулси и въздействия, става необикновена експлозия на културни идеи. Пресичат се в една-единствена точка различни насоки от цялата предшестваща култура - от златните изделия на тракийските майстори до изпълнените с вътрешна енергия картини на школувалите се във Виена Урош Предич и Пая Йованович.

С щастливите си открития, с блестящата защита на поетическия език, с умението си чрез магията на стиха да разкрият най-изтънчени нюанси на душевните състояния, да фиксират в символи духовни същности и идеи южнославянските и балканските символисти стават носители на основополагащи линии за по-нататъшния развой на словесното творчество. Миметичният начин на пресъздаване вече не е универсален. В произведенията, усъвършенстващи естетическия вкус на балканските люде, красотата присъства и по други начини, без да се обляга на миметизма.

Когато разкривам теоретичния фон за специфичното единство, характеризиращо модернистичните феномени на полуострова, е нужно да кажа, че балканските литератури и изкуство не притежават някакъв своеобразен, неевропейски характер. Те далеч не са и “провинция на европейския дух”, В една история на модерната духовност трябва да се наблегне върху оригиналността на творческите постижения на писателите и художниците, разрушили относителната затвореност в развойната спирала на югоизточноевропейското изкуство.

Във време на криза на европоцентризма и на нови полицентрични концепции проблемът за културната специфика на т.нар. малки народи става един от най-важните. Още международните изложби в началото на столетието в Париж, показвайки художествените открития на автори извън европоцентричния кръг, будели много размисли. Въодушевен от виталността на фолклора като автентичен субстрат на едно изключително жизнено изкуство, французинът Гийом Аполинер откроил в една статия значението на балканското изкуство във все още спокойната, картезианска Европа^[30].

Социалните и естетическите феномени в културите, определяни според европоцентричната традиция като “периферни”, създават бездна от изследователски проблеми. На следващите страници ще се опитам да охарактеризирам някои аспекти на този изключително сложен комплекс от явления - давайки си сметка, че подобни компаративистични дискурси са особено рисковани.

Не мога да не призная, че многогодишните ми занимания с “теорията” и “практиката” на модернистичното движение у балканските славяни, със същността на естетическите феномени - за да определя мястото им в югоизточноевропейския художествен развой - са стимулирани от плодотворните идеи на редица съвременни чужди и наши изследователи: Предраг Палавестра, Мирослав Шицел, Иво Франгеш, Франц Задравец, Стоян Илиев, Светлозар Игов, Розалия Ликова и др., които с безспорна компетентност допринасят за очертаване облика на символистичните традиции в своите национални литератури, държейки сметка за подобни явления и в по-широк географски регион^[31].

Надявам се, че избраният подход за изграждане на по-цялостна панорама на теоретико-естетическите параметри и на символистичните плодове на полуострова е продуктивен. Модернизмът, обогатил с непреходни ценности балканското изкуство, позволява да се видят и наднационалните естетически кръгозори в културния ни ареал.

Несъмнено авторката има съзнанието, че не всички въпроси, свързани с толкова сложната проблематика, са получили изчерпателна трактовка. Но се ласкае от мисълта, че е направила една крачка за характеристика на феномените в югоизточноевропейското духовно пространство, за осмисляне на автохтонните традиции и цивилизационните ефекти. Така често дискутираната тема за европейския “център” и югоизточноевропейския “не-център” получава по-многостранно осветление.

Бележки

1 Kaplan, R. Balkan Ghosts. 1993, р. 283.

2 Вж. по-подробно: Маразов, И. Митология на траките. София, 1994, с. 8.

3 Pomian, K. Europa und seine Nationen. Berlin, 1990, s. 7.

4 Пантев, А., Б. Гаврилов. Пътят на модерния свят. София, 1994, с. 8.

5 Бицилли, П. Увод в изучаването на новата и най-новата история. София, 1993, с. 273.

6 В Англия наблюдаваме някои съществени белези, твърде различни не само от балканските, но и от европейскоконтииенталните; това е една особена цялостност и монолитност на историческите традиции и континуитета.

7 Ortega-y-Gaset, J. Europaische Kultur und europaische Volker. Stuttgart, 1954, s. 38.

8 Вж. по-подробно: Фотев, Г. Другият етнос. София, 1994, с. 42.

9 Вж. по-подробно: Казер, К. Теорията на неедновременността в развитието. - Балканистичен форум, 1995, № 3, с. 29.

10 Срв.: Пантев, А. Защо две Америки. София, 1991, с. 10.

11 Braudel, F. Ecrits sur l'histoire. Paris, 1968, р. 292.

12 Вж. по-подробно: Константиновић.З. Вук Караџић и Аустрија. - Зборник Матице српске, 1987, № 1 - 2, с. 45.

13 Вж. по-подробко: Ортега-и-Гасет.Х. Есета. Т.1. София, 1993, с. 33.

14 Вж. по-подробно: Гаус, К. М. Унищожението на Средна Европа. Литературни портрети от Варваропа. София, 1994, с. 179.

15 Пикио, Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. София, 1993, с. 159.

16 Димарас, К. История на иовогръцката литература от първите начала до наши дни. София,1971, с. 57.

17 Вж. по-подробно: Пикио, Р. Цит. съч., с. 561.

18 Вж. по-подробно: Вратовић, В. Медитеранска константа у књижевној култури Хрватској. - Република 1973, № 7 - 8, р. 696. (лат.)

19 Вж. по-подробно: Braudel, F. Цит.съч., с. 301.

20 Вж. по-подробно: Генчев, Н. Социалнопсихологически типове в българската история. София, 1987, с. 162.

21 Генчев, Н. Българската култура XV - XIX в. София, 1988, с. 198.

22 Вж. по-подробно: Конев, И. Свети ли са светите места на Балканите? (Към гледната точка на Българското възраждане). - В: Свети места на Балканите. София, 1996, с. 97.

23 Гадамер, X. История и херменевтика. София, 1994, с. 75.

24 Леви-Строс, К. Структурална антропология. София, 1995, с. 444.

25 Вж. по-подробно: Пенев, Б. Нашата интелигенция. - Златорог, 1924, № 1, с. 6.

26 Пантев, А. Съдба на кръстопът? - В: Пантев, А. Другата версия. София, 1998, с. 30.

27 Паси, И. Персоналистическата философия на Николай Бердяев. - В: Бердяев, Н. Мирогледът на Достоевски. София, 1992, с. 17.

28 Английски пътеписи за Балканите (края на XVI - 30-те години на XIX век). Съст М Тодорова. София, 1987, с. 120.

29 Вж. по-подробно: Унамуно, М. Есета. Т. 3. София, 1995, с. 289.

30 Apoliner, G. Bulgares, Turcs, Macedoniens et Grecs. - L'Europeen. Paris, 11. IV. 1903.

31 Ще спомена само задълбочените проучвания на Предраг Палавестра “Историја модерне књижевности” (1986), Иво Франгеш “Повијест хрватске књижевности” (лат.) (1987), Светлозар Игов “История на българската литература 1978 - 1944” (1990), Розалия Ликова “Проблеми на европейския символизъм” (1984), “Проблеми на българския символизъм” (1985), Стоян Илиев “Пътищата на българските символисти” (1981), “Блуждаеща естетика” (1992).

Аутори | Језик | Фолклор | Историја | Уметност | О Бугарској | Библиографија
Насловна | Новости | Мапа | Контакт