Пројекат Растко : Бугарска

Ценка Иванова

За типовете междуезикови контакти (в творбите на българсски и сръбски писатели)

Краят на хилядолетието. Носталгии, раздели и надежди, София, 2000, стр. 239-247.

1. Независимо от характера и степента на междуезиковите контакти, проблемът за превода е винаги актуален и твърде важен фактор в който и да е тип взаимоотношения. Преводът фактически е конкретна проява и акт (експлицитен или имплицитен) на разбирането, т. е. на комплексно проявена езикова и комуникативна компетенция (Пачев 1993: 156-159). В много случаи носителите на различни езици не биха се разбрали напълно, ако са изградили личността и мирогледа си в различни културни среди. Взаимното разбиране като научен проблем е поставено още от Хумболдт чрез констатацията, че погледите на света не са идентични и че езиковото средство не е достатъчно надеждно за осигуряване на абсолютното разбиране. Преводът е пресечна точка на сложния механизъм на контакта - за да се осъществи адекватна комуникация или за да се предаде обективна информация нефилологическите знания са не по-маловажни от собствено филологическите при интерпретация на текста. Спорно е дали езиковата компетенция може да се отнесе изцяло към обсега на езикознанието, тъй като съотнасяната с нея проблематика на т. нар. фонови знания е предмет на изучаване и по много други естествени и социални науки (Этнопсихолингвистика 1988:21). Това от своя страна доказва необходимостта от интердисциплинарен подход към проблемите на междуезиковите контакти, включително и към превода, като тяхна иманентна същност. Дискусията по въпроса се допълва от предположението, че адресатът (читател, слушател, зрител, който “консумира” преведен и поднесен на родния му език текст) разполага с по-малък запас от съответните фонови знания.

Важен и нерядко рисков фактор е подценяването на изискването за коректен превод от близкородствени езици и надценяването на собствените възможности за разбиране основно на базата на познанията по майчиния език. “Преводът на близкородствен език поражда специфични трудности - това е проблем на превода в условията на разлики в стилистичните системи при близост на граматичните и лексикалните, това е проблем на преноса от една система на култура в друга, на пръв поглед близка, но не и тъждествена, това на края е проблем на превода за хора, които са чели или могат да прочетат и оригинала” (Супрун 1989:324).

В това изложение се предлага още един ъгъл на осветляване на отношения при близкородствени езици в хронологичен отрязък от повече от един век чрез позоваване на специфично диахронно транспониране на комплекс от типологически черти, които могат да бъдат регистрирани от една страна в творбите на български и сръбски писатели от миналото, а от друга - от констатации за съвременната езикова ситуация и практика.

2. От гледна точка на ареалната лингвистика, и диахронно, южнославянската езикова територия е повлияна от два типа промени - генетически мотивираните континуанти се проявяват паралелно с особености, които е придобил така нареченият балканославянски езиков ареал (Цыхун 1988:15-16; Павлович 1957-1958:1-4; вж у Соболев 1989; Грицкат 1993; Лашкова 1993). В балканославянския ареал открай време съществуват зони, в които единствено комплексно формираното езиково самосъзнание на индивида го причислява към единия от двата съседни и близкородствени езика поради факта, че както и при останалите славянски езици, установилите се в резултат на закономерна езикова еволюция фонологични, морфологични и лексикални различия не заличават хармонията на генеалогично мотивираната цялост, а по правило минали и настоящи граници не съвпадат с езиковите и се очертават говорни територии, осъществяващи различен по степен преход от един съседски език към друг (Цонев 1984/I:13-14 и 1984/II:226; Стойков 1993:49-50; Славски 1956; Ивич 1957-58:179-181). Оказва се, че разбирането не е достатъчно условие за езиково единение в едно общество - релевантно е самосъзнанието за собствен (колективен) езиков код, независимо от недостига на разграничителни лингвистични параметри между самите кодове на всички езикови равнища^[1].

2.1. По повод разглеждането на някои принципни въпроси за типологическата характеристика на междуезикови взаимоотношения при висока степен на генетично родство в комбинация от ареална близост на диасистеми с различен структуроопределящ тип е съществено да се отговори принципно на въпроса могат ли български и сръбски да се вземат като модел за определени и специфични междуезикови прояви. Положителният отговор се базира на следните аргументи: 1) независимо от споменатите съвременни структурно-типологически разлики, невинаги в ареално и хронологично определени параметри структурата е релевантна, при което лексиката се оказва свързващо звено в широкия спектър на междуезиковите отношения; 2) динамика в числеността на езикови носители (със съответното езиково самосъзнание) в паралелна историческа екзистенция с книжовноезикова практика, регистрирала както конвергентни (по-ранни), така и дивергентни (по-късни) тенденции и крайни резултати^[2]; 3) възможност за съпоставителни анализи на езиковите и на културните взаимоотношения чрез писмени художествени текстове от различни хронологични срезове, при което представляват интерес както реконструкциите на предходен езиков статус в определени параметри, така и прогностиката на по-нататъшните им траектории.

3. В края на 19 и в началото на 20 век литературната дейност на балканските, включително и на голяма част от българските и сръбските писатели, се превръща в сеизмограф на динамичните обществени промени в региона. В този контекст националните литературни черти могат да се разглеждат и като инварианти на фона на балканските литературно-исторически тенденции на границата на двете столетия. Социалната ангажираност и деидеализацията на миналото като водеща тематика се отразяват в художествения израз в два типизиращи похвата: използване на мотиви и изрази от фолклора и присъствие на хумора във всички багри и нюанси в ролята му на важно стилистично средство.

Към тази позната характеристика бихме добавили още един детайл към междукултурните и междуезиковите отношения, който води началото си от посочения период - целенасочено търсене на експресивния ефект чрез включването на близък и в голяма степен разбираем език, когато се преследва не бариерата на езиковото неразбиране, а друг тип експресия. Този похват по принцип е познат от авторската практика в две реализации: едната е използване на чуждия език в авторовия текст (майчиния език) без превод и втората е преведен “под черта” текст. Така например Алеко Константинов пресъздава речта на банатският сърбин Неделкович от “До Чикаго и назад” без допълнителна намеса: “Иди си, бога ти!” “Све едно, ща су срби, ща су бугари - брача словени!”; за американския президент сърбинът казва: “Клевеленд е добар човек, ама ни е државни муж, он е будала; очете да ви дадем Клевеленда, па да узмем вашег Стамбулова, па он да додже овде, па да увати за уши ове американце?…”; за живота си споделя: “… овде е таква велика корупциjа, що jе нигде нема у вас, у Европи лjуди су императори, овде jе злато император; коj има наj-висше злата, он има наj-висше силе. Парица е царица, како кажу у нас.”;“Със злато можеш купити и самог президента”(с. 35-36). Изолирани, макар и интересни като културен факт са случаите на разпространение на произведение в оригинал в “другата” езикова среда, например Сремац (“Зона Замфирова”) и Елин Пелин.

3.1. Обект на съпоставка могат да бъдат произведения на Стеван Сремац, Бранислав Нушич, Радое Доманович, Иван Вазов, Алеко Константинов, както и малко по-късно Йордан Йовков, за които е невъзможно ограничаването и затварянето само в рамките на съответната домашна литература. Интерес представляват обаче критериите, по които те могат да се разглеждат като произведения с по-особен статус в рамките както на междукултурните, така и на междуезиковите отношения и контакти, т.е. когато се намесва езикът на “другия”.

3.2. Обща типологическа и забележителна черта е отношението на героите към книжовноезиковите процеси в двете културни среди. Типична за представителите на описваната дребнобуржоазна и недостатъчно образована среда е маниерът да се дискутира с привидна вещина за всичко обществено значимо, или да се държи на собственото мнение, независимо от степента на компетентност. По този показател най-близко в идеен и изразен план стоят Ст. Сремац в “Поп Чира и поп Спира” и Иван Вазов в “Чичовци”. Иванчо Йотата, колоритен персонаж с твърде многозначително прозвище (“… Иванчо Йотата и днес не отстъпва никому в учението и е страшен привърженик на I-то (йотата), която учител Гатю злодейски изгони из класовете на училището”), подробно излага подкрепата си за буквата йота в правописа, а заедно с други персонажи претрупва битовата реч със сложни книжни думи и изрази. Косвената авторова характеристика е не по-малко провокираща: “Иванчо преди години четеше дамаскини и житиета от амвона; еднаж прочете житието на “Алексия божий человек” и всичките баби плакаха.” У Стеван Сремац, в повестта “Поп Ћира и поп Спира” Юла, дъщерята на поп Чира, обичала да чете книгите “Любомир у Йелисеум”, “Аделаида, алпийска пастирка”, “Геновева” - четяла, страдала и плачела заедно с героите на сантименталните сюжети. Тук, при комично-гротесковото портретиране, авторите с тънък присмех напомнят за твърде сходни процеси в двете общества - за анахронизма в литературно-естетическите предпочитания в определени социални прослойки - “някакви вечни типове и характери, които особено “се разплождат” в историческото безвремие или внасят своето фарсово безвремие във високите пориви и идеи на всяко време” (Игов 1996:296). Сремац е саркастичен в коментара си за Юлината книга: “Аделаиду, стару jедну књигу, коjу jе jош Jулина баба донела у мираз Jулином деди” (с.79)

3.3. Специално внимание според нас заслужава произведението на Сремац “Ибиш ага” - кратка, но силно впечатляваща повест, която описва атмосферата на град Ниш в края на 19 век след значими исторически събития. Няма да се впускаме в задълбочен анализ на типажите на Ибиш ага и Ставрия, но ще акцентираме върху ролята на езиковия тип, чрез който се постига търсената експресия. Двамата герои като че ли се надпреварват в употребата на колкото се може повече народни, т. е диалектни думи^[3], въпреки че за епохата, когато живее и твори Сремац, антиномията диалектно : книжовно в лексиката не е със същите характеристики, каквито е придобила тя в съвременната езикова практика в двата езика. Тези думи затвърждават човешката и приятелската връзка помежду им, напомнят им, че дори езиковият код, който използват, е същият, също както са били еднакви животът им и междуличностните отношения, оцветени с онази специфична ориенталска меланхолия и почтеност.

Сремац умело подчертава, че общият им езиков код, който значи още много неизречени неща (фоновите знания), не се състои само в употребата на турцизми, но и в нишкия говор от известната преходна зона между синтетичния и аналитичния тип структура: “Из Будим не испудише у Белиград, из Белиград у Ниш, из Ниш па у Искиб”; “… море, повише беше у државу кубићи на цркве него оџаци на кућ!”; Ибиш-ага казва: “А и тоj, богатство, демек, не може па да бидне без ред; и богат човек па си не мора како сака, веће како мора; зашто да пљуне горе - ће пљуне на мустаћи, а дол да пљуне - ће му падне на браду…” (стр. 13); “Дукате ћу поарчим, ама Калча ће ме спомиње до смрт за таj пешкиш, па шта ни веће треба!” (стр.15). На базата на тези данни и от друга страна - на съвременните констатации за езиковия статус следва, че нишкият говор във втората половина на миналия век притежава много повече черти от преходен тип, свързани в случая с аналитична по тип структура, отколкото съвременния градски говор, чийто узус по безспорно социолингвистични причини, за разлика от говорите в малките и застаряващи откъм население околни селища, в края на ХХ век е моделиран от съвременния сръбски езиков стандарт (Тома 1994:137-147; Иванова 1997).

Коректността изисква да разглеждаме посочените общи езикови прояви в рамките на т. нар. южнославянски езиков пейзаж, чиито отделни изоглоси дават изобилие от данни в диахронна перспектива за старо разпределение, но и за по-късни социолингвистични явления, първо място от които заема езиковата стандартизация.

4. Накрая, интерес би представлявал един по-съвременен, по-скоро прагматичен поглед към езика на някои от посочените творби.

Първото предизвикателство към преводача е свързано с избора на решение за само на пръв поглед незначителния детайл, че при превод на сръбски речта на сърбина Неделкович от “До Чикаго и назад” ще се неутрализира и така би се загубил постигнат от Алеко Константинов ефект.

Следващото предизвикателство е насочено към възможността чрез превод на Сремац на български език да се предадат всички нюанси на неговия стил в онези случаи, когато се използват йерархически различни идиоми, включително и черти на нишкия говор, които в структурно отношение не съвпадат с нормата на сръбския книжовен език? Отсъствието на падежи като цялостна парадигма, употребата на бъдеще време без спрегаеми глаголни форми на стария глагол хотhтн и останалите аналитични черти не биха постигнали същия експресивен ефект за носителя или ползващия българския език поради факта, че тези черти са елементи на неутрално маркираната книжовноезикова норма. Поради това, че в междусъседските културни взаимоотношения не разполагаме с подобни преводи, този въпрос заслужава специално внимание и би могъл да стане предмет на отделни изследвания в интердисциплинарен план.

Интересен е и отговорът на въпроса как най-младите съвременни поколения приемат и оценяват езика на писател, творил преди сто години. Първото впечатление на съвременния читател е трудното четене на отделни откъси поради естествената отдалеченост от езиковото състояние преди столетие. От друга страна, творческата практика на сериозни отстъпления от книжовноезиковата норма има наследници. Съвременният автор Иван Иванович в “Аризани” (1982), ползвайки местния говор на село Долевац, 20 км южно от Ниш, предлага на читателя индивидуализация на типажите си чрез речта на самите говорещи. Тази реч продължава да живее и чрез различни театрални реализации (по произведения на Сремац и други сходни автори традицията се поддържа до най-ново време).

Четвъртото предизвикателство в предложената тук проекция е как би изглеждал един прагматичен подход към езика на писателя в учебния процес, например при задача да се открият всички отстъпления от книжовноезиковата норма и да се заместят със съответните граматически правила от езиковия стандарт и със съответния лексикален инвентар.

Посочените примери показват, че междуезиковите отношения при близкородствени езици регистрират допълнителни и специфични характеристики, които доказват необходимостта от един по-широк и комплексен, интердисциплинарен подход на интерпретация.

Използвани източници:

Стеван Сремац. Ибиш-Ага. Градина, Ниш, 1988.

Стеван Сремац. Поп Ћира и поп Спира. Нолит, 1973.

Алеко Константинов. До Чикаго и назад. Бълг. писател, София, 1966.

Иван Вазов. Чичовци. Немили-недраги. Велико Търново, 1995.

Цитирана литература:

Белич 1963: J. Belic, J. Hranice mezi pribuznymi jazyky a pomezni narecni izoglosi. - Ceskosloveske prednasky pro V. Mezinarodni sjezd slavistu v Sofii, Praha, 1963., 1963.

Дамянова 1995: А. Дамянова. Текстовете на чичовците в текста на “Чичовци”. - В: Ив. Вазов. Чичовци. Немили-недраги. Класиците в училище. В. Търново, 1995.

Этнопсихолингвистика: Этнопсихолингвистика. (Ред. Ю. А. Сорокин). Москва, 1988.

Иванова 1997: Ц. Иванова. Типолошки осврт на jезик Стевана Сремца. - Књижевно дело Стевана Сремца - ново читање. Ниш, 1997.

Ивич 1957-1958: П. Ивић. Значаj лингвистичке географиjе за упоредно и историjско проучавање jужнословенских jезика и њихових односа према осталим словенским jезицима. - Jужнословенски филолог, ХХII (1957-1958), N1-4.

Игов 1996: Св. Игов. Кратка история на българската литература. София, 1996.

Лашкова 1993: Л. Лашкова. За балканизацията на сърбохърватски и български език. - Jужнословенски филолог, LIX, 1993.

Лашкова 1997: Л. Лашкова. О преводима Стевана Сремца на бугарски jезик. - Књижевно дело Стевана Сремца - ново читање. Ниш, 1997.

Младенов 1989: М. Сл. Младенов. По някои актуални въпроси на южнославянската диалектология (предварителни бележки). - Съпоставително езикознание, 1989, N1.

Павлович 1957-1958: М. Павловић. Перспективе и зоне балканистичких jезичких процеса. - Jужнословенски филолог, XXII, 1957-1958.

Пачев 1993: А. Пачев. Малка енциклопедия по социолингвистика. Плевен, 1993.

Славски 1956: Фр. Славски. Взаимоотношенията между южнославянските езици. - Български език, 1956, N2.

Соболев 1989: А. Н. Соболев. Сербохорватская диалектология и изучение истории балканославянских языков. Зборник Матице Српске за филологию и лингвистику, XXXII/2, Нови Сад, 1989.

Стойков 1993: Ст. Стойков. Българска диалектология. София, 1993.

Супрун 1989: А.Е. Супрун. Введение в славянскую филологию. Минск, 1989.

Тома 1997: Пол-Луj Тома. Стеван Сремац као информатор социолингвисти и диjалектологу. - Књижевно дело Стевана Сремца - ново читање. Ниш, 1997.

Цонев 1984: Б. Цонев. История на българския език. София, т. II, 1984.

Цыхун 1988: Г. А. Цыхун. Арэальная тыпалогiя славянскiх моу. Х Мiжнародны з’езд славiстау (даклады), Мiнск, 1988.

1 От гледна точка на лингвотеоретичното описание и класифициране на езиците, включително и от психо- и социолингвистичен аспект, въпросът за критериите, по които определен език получава статут на самостоятелна реалност (структура) е твърде съществен и дискусионен, особено при близкородствени езици, каквито са например славянските. Според историка на българския език Беньо Цонев “отделен език е оня или онова наречие, което се е отдалечило толкова от другите сродни говори или наречия, че вече не може да се разбира, без да бъде предварително изучено”(Цонев 1984:226).

2 Най-новото обособяване (по-точно: клониране) на южнославянски езикови стандарти, което се разминава с диахронно аргументираните класификации, може, в зависимост от гледната точка и преследваните цели, да постави в деликатно положение всяко мнение. Тази констатация е също елемент от сложния лингвистичен (по-скоро социолингвистичен) пейзаж, който неминуемо рефлектира върху целите, задачите и реализациите на приложната лингвистика.

3 Забележката е на М. Петрович в С. Сремац. Ибиш-ага, Градина, Ниш, 1988, стр. 39.