|
|
Бошко Сувайджич"Задужбините" като свети места в сръбската устна епическа традицияСвети места на Балканите, Благоевград, 1996, стр. 321-330.
Думата "задужбина" извеждаме етимологически от съществителното "душа", по-точно от синтагмата "да направя нещо за душата", или както можем да прочетем в Речника на Югославската академия на науките и изкуствата: "Това, което се прави или направи за душата; от задужбинан, сравни "отаджбина, родбина, тазбина"[1]. В Сръбски речник на Вук Стефанович Караджич от 1852 г. към понятието "задужбина"има следната анотация: "Най-голяма задужбина е да построиш манастир или църква, мост над вода, или да застелеш с калдъръм лош път, да доведет вода близо до пътя (и затова се казва да изградя и да направя за себе си задужбина), да засадиш овошка край пътя, да нахраниш гладния и да напоиш жадния, да облечеш голия (и това се нарича правя и да направя задужбина) и т. н. Турците и днес изграждат и правят все по този начин задужбини. По време на турското управление в Сърбия много босненски бейове са се грижили и са поддържали чешмите и мостовете, които предшествениците им са градили преди стотици години. Като например Рустамбегович от Зворник Дългата чешма в Тършичко поле, и още някакъв (босненски бей) направил Ядарския мост между Лешница и Липница. Такива задужбини не може да прави никой друг освен този, чието наследство са..."[2] Луйо Бакотич в Речника на сърбохърватския киижовен език от 1936 г. смята "задужбината"за " богатство, имот, завещан или подарени и предназначени за една определена цел"[3]. Речникът на Матица сръбска и Матица хърватска дава следното тълкуване: "1. а) постройка (обикновено църква, манастир), изградена за душата на някой от сръбските владетели или феодали; б) имот (пари, сгради и др.), който се подарява или завещава с хуманитарна или просветителска цел, за основаването на някакъв фонд; 2. фиг. - добро дело, добротворство."[4] В Речника на Сръбската академия на науките и изкуствата намираме седем тълкувания на това понятие, от които най-важни са: "1. благотворителна организация или фонд, чиито цели (обикновено хуманитарни и просветителски) е определил този, който е основал фонда; богатството, средствата, които е подарил за тази цел; 2. манастир, църква (обикновено от времето на феодализма) или друга постройка, изградена според някогашните схващания за спасението на душата, за добър спомен."[5] В терминологичния речник на устната литература под изграждане на "задужбина"се има предвид главно строежът на средновековни манастири: "Изграждането на манастири е една от любимите теми на сръбските народни певци. Автентичните исторически факти се опоетизират като резултат от смутните времена на турското робство, по време на което тези величествени постройки са най-изразителното описателно-визуално доказателство за съществуването на свободно минало и силна 'собствена средновековна държава'."[6] Мотивът за изграждане (правене на "задужбини") е широко разпространен в народно-песенната традиция на южните славяни. Самото понятие, впрочем, принадлежи на сърбохърватската езикова територия. В българския и в македонския епос се употребяват лексеми с раздвоена семантична форма на понятието - славянския термин "добрина" и турцизма "хаир". Така в една българска епическа песен от миналия век срещаме този мотив в следната форма: Остала беше царица Доколкото се появява и тук, терминът "задужбина" маркиран с епическия сюжет Крали Марко и дъщерята на краля-арапин (Марко Краљевић и кћи краља арапскога)[8], който разказва за изграждането на "задужбини"от Марко - манастири и църкви, съградени заради извършени грехове.[9] Сръбската народна епическа традиция формира в песните с мотива изграждане на "задужбини" устойчив сюжетен и композиционен модел-епически каталог на задужбините, чиито ктитори са членове на династичния род Неманичи (Немањићи). При това народната песен прави строга селекция. Право и задължение да строят манастири според сръбското народно предание имат Неманичите, и то не всички. Това, от което се ръководи певецът при своя избор, е мярата на колективната историческа памет, а също така и своеобразната духовно-религиозна "способност". Например цар Стефан Душан Силния, най-големият сръбски средновековен владетел, но и владетелят, върху който е паднала анатемата на Вселенската патриаршия, в никакъв случай не е могъл да заеме мястото си като представител на светата династия в посредническата функция при установяването на контакт между "земното" и "небесното" царство. А това е и основната функция, която каталогът на "задужбините" осъществява в колективното народно предание. Крал Милутин, най-големият "задужбинар" между Неманичите, е запомнен със своя проблематичен семеен живот и т. н. Затова изборът е паднал върху най-представителните династични имена: Неманя (Немања), родоначалникът на династията, ктитор на един от най-големите православии храмове в Света гора, Бащата; и Сава, помирителя на братята, отшелник и държавник, митологизиран цивилизаторски настроен просветител в народното предание, култова личност за сръбското православие, Синът. Характерни за илюстрация на епическия каталог на Неманичевите "задужбини" са двата варианта на песента Свети Саво от сборника на Вук Стефанович Караджич (Вук II 23, 24). И двете имат идентична композиционна схема. Първата, песента на сляпата Степания е със съвършена стилистична и езикова форма: Збор зборила господа ришћанска Втората песен, вариантът на великия Вуков певец, слепецът Филип Вишнич (Филип Вишњић) има същата сюжетна и наративна линия; Каталогът на "задужбините", между другого, е значително разширен: "Според сляпата Степаня Неманя е изхарчил цяло състояние, построявайки Хилендар, Студеница и Милешево. Вишнич е прибавил още няколко манастира, главно босненско-херцеговински, които не са построени от Неманичите, и покрай които той е минавал просейки." "Задужбините" тук не са само манастири, но и други добри дела - материални или духовни, които Светецът е направил по време на земния си живот, за да си запази място (чрез добри дела) на "онзи" свят: Осталога што претече блага, В песента, в която се възпява съборът на християните владетели ("Господе ришћанске") и Савината апология, като най-меродавна, за основателя на династията, ктитора и бащата - а всъщност каталогът на "задужбините" и благословията на народния певец, предназначена за заслужилите предци и транспонирана в духовните пространства на трансцендентното ("штогођ рекли код Бога се стекло") - не е трудно да се разпознае първоначалният манастирски "импулс". Още знаменитият сръбски историк Иларион Руварац в бележките към Съкровището на цар-Неманя (Цар-Немање благо) потвърждава, че "песента е излязла от манастира сред народа и така е станала народна песен"[11]. Твърдението за книжовния произход на песента Свети Саво Руварац потвърждава, като изтъква нейната сходност с първата глава на житието от св. Сава, а именно Житие на св. Симеон (Житије св. Симеона), в която се говори за ктиторска дейност на Неманя, фактът, че Житието на св. Симеон е четено в манастира Студеница "винаги, когато християните са се събирали в Студеница, за да се прослави паметта на първия господар на сръбската земя и ктитора на първите сръбски манастири"[12], прави предположението за съществуването на един анонимен калугер, който, слушайки в Студеница Житие на св. Симеон, създава по него песента, напълно възможно. По същия повод тезата за преминаването на културните ценности при народа (Gesundenes Kulturgut) подкрепи и Светозар Матич в трактата "Задужбините"на Неманичите в епическото пеене (Задужбине Немањића у епском певању). Според Матич, единственият възможен книжовен избор за оформянето на типологически образец на каталога на "задужбините"в пет песни на Вуковата сбирка (Вук II 23, 24, 35-37) е било Троношкото родословие (Троношки родослов) от XVIII век. Само в този родослов се споменават три манастира, за които се съобщава в народните песни: Рача (Рача) и Папрача (Папраћа) в песента Отново свети Саво (Опет свети Саво) и манастира Троноша (Троноша) в песента Милош при латините (Милош у Латинима). Всъщност вариантите на Степания и особено на Филип Вишнич от това манастирско ядро са се развили в автентичен жанров модел на сръбската народна епическа песен. Песента Свети Саво има много стройна композиция, съобразена с драматичния потенциал на епическия наратив. Става дума за изключителната диалогичност на песента, която се е появила чрез дистрибуцията и разширяването на инициалната славянска антитеза на наративната цялост. Композицията на песента се състои от три части: I. Събор на сръбските владетели ("ришћанска господа"/ + въпрос/; И епическата структура на песента има три опорни точки: I. Клевета; Следователно, композицията и структурата на песента насочват към изначалния принцип на Светата Троица, който създава вътрешната духовна динамика на песента. Още Иларион Руварац забелязва "несправедливостта" на народната песен, която напълно занемарява държавническите и политически дела на Неманя в полза на неговите ктиторски и богоугодни дела. В "защитата", която св. Сава прави на баща си, се акцентира на това, че Неманя не е вложил богатството си нито в мечове и боздугани, нито в саби и бойни копия, което всъщност би било съвсем легитимна активност на един средновековен владетел. Защо това е така, ако се знае, че народният певец е безмерно горд с някогашната си държава и власт и не пропуска възможността да изтъкне това във всеки един момент?! Защото над всяко земно и преходно човешко дело, пък било то и най-възвишеното, стой неговата трансцендентална проекция на "онзи" свят. В песента се открояват два непресичащи се пътя, две несъединими морални начала, две поляризирани метафизични измерения на действителността. Единият е пътят на меча и боздугана, на грошовете и дукатите, пътят на високомерието и безумието. Другият е пътят, прокаран от човешката мисъл и осветен от духа, пътят към истината и Бога. В християнската религиозна доктрина започнатите на този свят дела, в краткотрайното човешко съществуване, имат адекватна перцепция "отвъд". Затова издиганите на този свят "задужбини" са единственото възможно успокоение в другата, непреходната реалност. Затова средновековните манастири в сръбската устна традиция са свети места с реалните географски очертания на балканските храмове, но те са и "вечен дом" на "онзи" свят. Затова за техните основатели се пеят литургии на този и на "другия" свят. Друг голям светец на сръбското устно предание е косовският великомъченик Свети княз Лазар, който в епическата традиция издига "задужбина" - църквата Раваница. Същевременно това е възможност народният певец да инкорпорира в още две песни от Вуковата сбирка - Изграждането на Раваница (Зидање Раванице, Вук II, 35) и Отново изграждането на Раваница (Опет зидање Раванице, Вук II, 36) - каталога на изградените от Неманичите "задужбини". В първия вариант каталогът се представя от царица Милица, а в другия от самия княз. Изброяването незначително варира по отношение на песента Свети Саво, но структурата на каталога и неговата функция остават непроменени. Вече споменахме, че единствено Неманичите в класическата сръбска народна епика имат привилегията да издигат "задужбини". В стремежа си да докаже легитимността на Хребеляновичевата (Хребељановић) власт след изчезването на светата династия от сръбската държавно-политическа сцена, народният певец се стреми, чрез изграждането на "задужбини", да изравни своя княз с изчезналите крале и царе, да го класифицира в тесния канонизиран владетелски кръг на династията на Неманичите. Затова никак не е случайно, че именно "разумната госпожа" ("разумна госпођа") Милица, пряка издънка на Неманичката лоза и кръв (дъщеря на войводата Вратко, правнучка на войводата Вукан), изказва в първия вариант укор към княз Лазар за небогоугодното му и профанно управление, предизвиквайки началото на Строежа. В тази песен княз Лазар е само сянка на княза-мъченик от Косовското предание. Суетен и лекомислен, той иска да подкупи божиите митари с блясъка и разкоша на своята "задужбина": Хоћу градит' цркву Раваницу Всичките владетели ("ришћанска господа") снизходително одобряват волята на властника. Та нима не са "последните времена" ("пошљедње вријеме"), времена на морално падение на цялата нация и на тежките грехове на феодалите в народното предание, които предизвикват Божия гняв и страшното наказание под формата на турското нашествие. Само косовският герой Милош Обилич има смелостта да отвори заслепените очи на княз Лазар и да го предупреди, че "задужбините" не се градят със сила и богатство, а преди всичко с чисто сърце и благородни намерения: Већ ме чу ли, славни кнез-Лазаре! Съществуват очевидни разлики между градежите на Неманичите и тези на княз Лазар в сръбската епическа традиция. Неманя гради в условията на държавно и духовно благоденствие, с антиципативната благословия на народа си, върху благодатната почва на народното уважение и любов. Княз Лазар гради върху подвижни пясъци, в агонията на настъпващите "последни времена", под сянката на косовската катастрофа.[14] Затова в тази песен Светият княз е представен без своя ореол на светец, в сблъсък с владетелите-грабители, с непочтените настоятели на строежа и със собственото си високомерие. На края на втория песенен вариант за Изграждането на Раваница, заслепен от разкоша на "задужбината", князът пада от коня, което позволява на народният певец да опише в заключителните стихове етиоложкото предание за географското наименование на мястото до манастира, което по царското недостойно падане е наречено Царско падане (Царево бупило). А всъщност, не е ли въведен целият този епизод в песента преди всичко като символ на бъдещото падане на Царството.[15]?! Песента Милош при латинците (Милош у Латинима. Вук II 37) представлява последният екземпляр от този образец във Вуковата сбирка. Спокойно може да се каже, че тя е последната от този вид в сръбската устна култура изобщо. Каталогът тук се изрича във вражеска среда, в контекста на вербалната борба между представителите на "родното" (сръбско) и "чуждото" (латинско) етнокултурно пространство. Изрича го Милош Обилич, зет и представител на княза. Каталогът на "задужбините" в петте песни от Вуковата сбирка представлява един от най-жизнените и най-твърдите епически образци в сръбската устна традиция. Неговата функция е идентична с основната функционална характеристика на епическата поезия като жанр - да се запази спомена за заслужилите предци и техните дела. С формирането на този каталог се заемат две свързани традиции - манастирско-житийната средновековна литература и устното епическо предание. Чрез каталога на манастирите народният певец възстановява прекъснатия континуитет на сръбския исторически и духовен развой. В този каталог номенклатурата на дарителите по отношение на историята е изменена според принципите на една висша епическа историческа истина. В епическата традиция ктиторите на сръбските средновековни манастири са представени като малък кохертен колектив. Така например с песента Свети Саво роднинската връзка между Бащата - несправедливо оклеветения владетел, и Сина - безпристрастния Божи свидетел, който измива петното от името на баща си, внушава биологическата и духовната близост в рамките на малкия династичен кръг, който бди над съдбата и участта на сръбския народ в историята. Чрез интервенцията на преките потомци на светата владетелска династия ("госпожа Милица") в този интимен семеен кръг на родителите на сръбския народ е присъединен и светия княз Лазар Хребелянович. Разбира се, "пропускът" за това е изградената "задужбина". Затова и народният певец акцентира върху тази част от историческата и епическата биография на косовския мъченик. В епическата традиция дори правото да изричат беседа за сръбските манастири принадлежи само на избрани: св. Сава, княз Лазар, княгиня Милица, Милош Обилич. За да получи това право и за да стане пълноправен член на тази изключителна общност, Милош Обилич е изравнен с княз Лазар по статус - става негов традиционен зет. Манастирите са светините на сръбския народ. Те са израз на неговия национален, религиозен и културен идентитет; единственият траен паметник, чрез който се съхранява името и рода. В сръбската устна традиция владетелите градят "задужбини" като паметник на душата и здравето си ("за душу и здравље") на "онзи" свят, когато дойде време човекът да разговаря с Бога. Спомняйки си, в тежките времена на вековното турско робство, за някогашната слава и господство, народният певец е направил списък на единственото запазено материално и духовно благо, което му е останало - манастирите. Така средновековните манастири стават свещени места за сръбската нация, исторически и религиозни опорни точки на сръбската памет, "пътнина"("попутбина") за душата на неговите най-заслужили мъже.
Бележки:1 Рјечник хрватскога или српскога језика, Југославенска академија знаности и умјетности, свезак 90, дио XXI, Загреб 1973-1974, 837. 2 Српски рјечник стумачен немачкијем и латинскијем ријечима, скупио га и на свијет издао Вук Стефановић Караџић, Београд, 1972,173. 3 Речник српскохрватског књижевног језика, израдио др Лујо Бакотић, Београд 1936, 256. 4 Речник српскохрватског књижевног језика, Матица српска - Матица хрватска. Нови Сад - Загреб 1967, књ. II, 111. 5 Речник српскохрватског књижевног и народиог језика, Српска академија наука и уметности, Књ. V, Београд 1968, 711. 6 Р. Пешић, Н. Милошевич - Ђорђевић, Народна књижевност, Београд 1984, 276. 7 Съчинения на Любена Каравелов, т. I, Стихотворения, ред. 3. Стоянов, Русе 1886, № 43. В една хайдушка песен при Чолаков хайдутинът напада хазни, за да прави "хаири и манастири". - В. Чолаков, Българский народен сборник I, Болград 1872, № 18. За строеже на "хаирите" четем и в песента Цар и слуга три Безсонов. - П. Безсонов, Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар, Москва 1855, № 13, 14. В един вариант на Болани Дийч при братя Миладинови четем: Юнак било, юнак ке да бидит! Войник юнак много троши, 8 Вук Стефановић Караџић, Српске народне пјесме. Књига друга у којој су пјесме јуначке најстарије, Беч 1845, бр. 64. 9 Виж Вл. Качановский, Памятники болгарского народного творчество. Вип. I-й. Сборник западно-болгарских песен с словарем, Спб., 1882, № 132, 164, 171. В българската епическа традиция Крали Марко дори изгражда и "църквата Раваница": Марко шета по гора зелена, В една лирична песен при Дозон (Дане бане джелепине) имаме прерисувана сцена от мотива за изграждане на манастира Раваница на княз Лазар в сръбската устна традиция: Немой църкви да градиме, 10 Владан Недић, Вукови певачи, Београд 1990, 47. 11 Иларион Руварац, Цар-Немање благо, Приложак испитивању српских народних песама, Коло 1901, 69-74. - Вид. Зборник Илариона Руварца I, Београд 1934, 527. 12 Зборник Илариона Руварца I, 525. 13 Светозар Матић, Задужбине Немањића у епском певању, у: Нови огледи о нашем народному епу. Нови Сад 1972, 77. 14 Р. Пешић, Н. Милошевић-Борђевић, нав. дело, 276. 15 В българската епическа традиция символ на падането на царството е съживяването на пържените риби. Вж. Л. Милетич, Повест за падането на Цариград в 1453 г., Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (от XXVII кн. Сборник за народни умотворения и народопис), София 12/1895; А. П. Стоилов, Предвестие за падане на царство, Известия на Народния етнографски музей в София, год. VII, кн. I-IV, София 1927, 60-68; Стеф. Стойкова, Към проучването на една обща тема в българския и гръцкия фолклор (Песента за падането на Цариград), Български фолклор, год. XI, кн. 3, София 1985, 29-44. |
