Пројекат Растко : Бугарска : Уметност

Валентина Седефчева

Психологията на дервиша и монаха от Балканите като код за разчитане на историята в романите “Антихрист” на Емилиян Станев и “Дервишът и смъртта” на Меша Селимович

Според психоаналитиците, психологията се определя от антропологическия код, заложен във всеки един от нас. Философията на живота е изградена на архитипа на родното място. Географското разположение на родината на даден народ играе много важна роля във формирането на неговия характер.

През мезолита климатът, изобилието от животни, водни ресурси и т.н. създават условия за големи миграции. Това е времето, в което се формира многообразието в културата, бита и традициите на отделните етнически групи, за да се извърши дългият исторически процес от далечното минало до днешното съвременно състояние на народите и да се обособят два основни вида население – уседнало и неуседнало.

В определени райони природата и географското разположение не създават условия за масова миграция и подвижност. Тук населението изгражда дълбока връзка със земята, която е негов роден дом. Култът към родното и родината у тези хора е трайно заложен. Съзнанието им се оформя върху понятия, като сигурност, затвореност, неподвижност. На тази основа те започват да градят митологията, традициите и културата си.

Преселенията на неуседналите народи се обусляват от различни фактори: от равнището на социално-икономическото развитие, характера на традиционния поминък, различната степен на използване на природните ресурси, природните условия и т.н. Причини, малко или много свързани с външния свят, задължаващи групите, подчинени на тях постоянно да мигрират от едно място на друго.^[1]

Балканският народ е трети тип население, нито уседнало, нито неуседнало. Ако продължим с топографската логика на класифициране, ще стигнем до извода, че неговата същност е кръстопътна, поради ситуираността на полуостровът в центробежната и центростремителна точка между Изтока и Запада, между различни вери, култури и традиции. Кръстопътното положение на тази земя предопределя и кръстопътното съзнание на човека от нея.

“Едно от символните значения на кръста е кръстопътят. Пресичането на раменете на кръста бележи кръстопътищата. В тази средищна точка се издига олтар, камък, строеж. Нейната центростремителна сила е и центробежна. Тя изразява тайнството на центъра, тя е излъчване, разпръскване, но и съсредоточаване, рекапитулация. Центърът на квадрата съвпада с центъра на кръга. Тази обща точка е големият кръстопът на въображението, но и на съзнанието".^[2]

Това че балканският човек живее на пътя го прави много различен от останалите. Неговото съзнание непрекъснато е разпъвано и изкушавано от другата, алтернативната възможност на житейска, морална и теологична система.

А още по-голяма различност в изживяванията, и то в драматична посока съществува между индивида обсебен единствено от прагматичното и рационалното и духовника отдал се в служба на бога. В свещеника се борят две начала, чисто човешкото, предопределено от неговата антропология, и религиозно – мистичното. Затова при сблъсъка с обществено - политическия порядък неговото съзнание преживява истински катаклизъм.

Религията е свят принцип, вярност към традицията, религиозна съвест, отдаване на една доктрина, т.е. сигурност в идеологическото самоопределение. Мига, в който личността се изправи пред безкомпромистното лице на закона, властта, пред държавата, вярата губи стойността си на закрилник и спасител на душата, божедтвеното начало е опустошено. “Край нас тихо кипи времето. В мен безсилно равнодушие и тишина без живот. Виделина в мен няма както у неверниците.” ^[3]

Молитвата, която произнася след смъртта на брат си е преломна за Ахмед Нурудин. Тя вече не е безлично божествено кредо, а протест срещу безполезния морал, на който тя учи. В нея противоборството между земното и небесното е основно. Проповедта завършва по не каноничен начин. “Амин е начало, а не край. Молитвата завърши, започва животът.” Антропологията натделява над мистицизма. Това е часът, когато дервишът се отказва от своята вяра и се превръща в еретик, дисидент обявил се срещу господстващия религиозен и обществен ред, донесъл му единствено унизителна заблуда и страдание. Теологичната, ужасена от безкруполната власт, мисъл търси опора в близкото и познатото, а то е свещената книга. “Почувствах, че трябва да взема книга, Корана или някоя друга, за морала, за великите люде, за светите дни, успокоила би ме музиката на познатите изречения, на които вярвам, за които дори не мисля, а ги нося в себе си като кръвообръщение. ... В познатия кръг, дето се движа, се чувствам сигурен, без пусии, с които са заплашени хората и светът.”^[4] Сблъсъкът с вулгарното и профанното вярата не може да компенсира с фалшивото равновесие и спокойствие, което носи. Въпреки мъдростта си Коранът е безсилен пред злобата и омразата. Първопричината за тяхното проявяване е не конкретното събитие, задържаният и убит несправедливо брат, а психологията на кръстопътя.

Сръбският антрополог Йован Цвийч в своето изследване “О балканским психичким типовима”, наред със всички останали психологичиски типове, прави и портрет на босненските мюсюлмани, християни преминали в мюсюлмюнската вяра при падането на Босна под турско робство. В него казва, че те са най-ревностните привърженици на новата вяра. Не понасяли по никакъв начин техните сънародници, запазили религията си, да им напомнят за миналото. А за да покажат, че с право са приели новата вяра се стремяли да докажат, че тя е по-добра. Наред с това се стараели и пред мохамеданите да се покажат достойни за нея.^[5]

През Балканските войни Цвийч е бил свидетел на обратния процес, преминаването от ислям в християнство. Когато черногорците завземат Плав и Гусинье, покръстват много мохамедани, говорещи сръбски език. Между, които и един ходжа, който взема историческото име Балша Балшич. Новопокръстените, най-вече ходжата, с всички сили и средсва насилвали своите довчерашни едноверци да се отрекат от исляма.^[6]

В романа “Дервишът и смъртта” за тежкия кръст, който носят бошняците, се осмелява да говори единсвено Хасан, блудникът живеещ по свои правила и закони.

“Живеем на границата между световете, на границата между народите, прицел сме за всички, винаги някому сме виновни. От нас вълните на историята се разбиват като от скала. ... С никого историята не си е правила такава шега, както с нас. С неясно чувство заради произхода и вината за вероотстъпничеството ние не искаме да гледаме назад, няма къде да гледаме напред, затова задържаме времето, от страх пред каквото и да било решение. Презират ни и братята, и пришълците, а ние се браним с гордостта и омразата.”^[7]

Босна е и единствената земя, на Балканите, в която богомилската ерес не само,че не е преследвана, а е узаконена като официална религия, изповядвана от голяма част от управляващата върхушка. Така бошякът е разпнат от минала и настояща вяра, християнство и ислям и от ереста и самото битие. И тук се стига до въпроса, кой е определящият фактор за тази драматична съдба, историята или кръстопътната ситуираност на Балканите.

Реалността едва ли би била същата ако полуострова не се намираше на разпътната точка между енигматичния Изтог и прагматичния Запад.

В Речника на символите на Шевалие и Геербрант е дадено тълкуванието на кръстопътя в някои митологии: “Кръстопътищата са населени с духове, в повечето случаи опасни, и за човек е по-добре да ги избягва. Навсякъде в Европа дяволите и магьосниците се събират по кръстопътищата или по прокълнатите планински върхове, за да направят магьосническите си сборища. Римляните чествали култа на ларите от кръстопътя именно, за да не ги срещне зла участ. Това е място, където под прикритието на анонимността човек може да се отърве от отрицателните, неизползваеми, опасни за общността отпадъчни сили”^[8]

Именно тази визия за кръстопътя като обиталище на нечестивия ни препраща при героя на Станев, малкия Еньо, който на връх Великден, най-емблематичния празник за християнството, открива присъствието на дявола навсякъде около себе си. “ И самият Царевград с величието си, от една страна, ми напомняше за великото божие царство, а от друга – със страшните си кули и зъбчати стени ми говореше за царството на сатаната. ... Щом влязохме в черквата, пак се отчаях и си рекох, че стражата напусто пази вън, защото дяволът е вече в храма, нагизден със скъпи одежди, с блясък и светлина, и тъй се е скрил в очите на хората, като ги е заслепил.”^[9] Детето с ангелската си душа усеща, ужасявайки, се покварата на възрастните: попове, дякони и патриарси, царе и боляри, и обикновени богомолци.

И все пак остава искра надежда за спасение. Сатаната все още не го е обладал.

Късното средновековие е време на промяна на разколебание на официалнити стойности и авторитети, на активното им оспорване, на пораждането на алтернативи. Социалните и духовни процеси, които протичат в него го превръщат в поле на борба на тълкуване на знаци. “Вътре мрак, воня и смрад, а Калеко и Босота се счепкали кое учение е по-вярно.”^[10] Това, уж, съвсем неволно вметнато изречение в хода на повествованието на романа показва кризата на средновековието, упадъка на вярата и поставя въпроса накъде да се върви и кой е верният път. След като вече е видял “Таворската”, божествената светлина тази дилема започво да терзае и вече порасналото момче, монаха от Килифаревския манастир Теофил. “И една нощ ... бяла, заслепяваща светлина осветли цялата килия. ... И видях тоя свят такъв, какъвто би го видял възкръснал мъртвец – необозрим за ума в минало, днес и утре, а себе си – скитащ из него дух, осъден да блуждае от измама в измама. ... Неизказуема мъка подтисна душата ми, удави я в отчаяние като в бездънно море.”^[11] Прозрението на истината за света е унищожило детската надеждата за съхраняване на средновековните морално – религиозни стойности, и Лукавият обсебва и православния духовник. Ортодоксалното християнство не е достатъчно да обясни събитията от реалността. “Предполагах, чедо Теофиле, че ще се отдадеш на дявола за познание и ще подириш ада , защото не е мислимо този, който търи бога, да не надникне и в пъкъла. ”^[12] Теофил трябва сам да открие истината и пътя към нея. И в услуга се появявя ереста, предлагайки ново тълкувание на божествените знаци. Но и тя се оказва недостатъчна за разчитане на случващото се в света. Тогава единствената възможна алтернатива за преминалия през християнското официално учение и ереста е да се очисти от всички теологични наслагвания и да остане просто човек, носещ своя кръст на кръстопътя.

И накрая, от късното средновековие и тъмните времена на робство да направим един бърз преход към настоящето, но не в литературата или историята, а в киното. Когато говорим за Балканите и Босна не можем да не споменем визията, за този конфликтен район, на режисьора Емир Костурица. Той не чрез средствата на словото, а на кинематографията във филма си “Underground”, също, унищожава архетипите на Бога и вярата у него, на любовта, на приятелството, на родното и родината. Представя Балканите като лабиринт (подземие с безброй табели указващи посоката за най-различни точки на света), който е не само центростремителна сила за разнообразни култури и цивилизации, но и центробежна. Разкъсван от посоките на тази земя балканецът непресанно, пътувайки, дири вярната, още от древността, та до ден днешен. И причина за това е не историята, а кръстопътят.

Бележки

1 Вж Андрианов, Борис. Неоседлое население миро, 1985.

2 Шевалие, Жан, Геербрант Ален. Речник на символите, том I, 1995, с.561.

3 Селимович, Меша, Дервишът и смъртта, София, 1969, стр. 136

4 стр. 46

5 Цвийч, Йован, О балканским психичким типовима, Белград, 1998, стр 60

6 стр.61

7 Селимович, Меша, Дервишът и смъртта, София, 1969, 287, 353

8 Шевалие, Жан, Геербрант Ален. Речник на символите,

том I, 1995, с.569-570.

9 Станев, Емилиян, Антихрист, София 1977, стр. 106, 208

10 стр. 322

11 стр. 277

12 стр. 320